2. Защо нямаме реална история?

Гореизброените „липси” в историята ни нито са пълни, нито изчерпателни. За българската общественост е почти напълно непознат периода на 80-те години на на 19-ти век, касаещ опитите на имперска Русия да овладее България. Липсва и документален анализ на събитията от 1923-1925г., особено след разсекретяване на, макар и малка, част от документите на Коминтерна. Липсва документален научен анализ  на историята на левите движения в България след 1878г. Липсва анализ на интелектуалните и икономическите постижения от 30-тте години на 20-ти в. Периода 04.09.1944 – 1946 е тотално игнориран. Както и целият период на тоталитаризма. Вкл. и особено, т.нар. „Възродителен процес”, който по своята бруталност се равнява единствено на избиването без съд и присъда на над 30 хил. българи за 45 дни между 06.09 и 30.10.1944г., а по характер е равносилен на повторен геноцид (след класовият от 40-тте следва етническият от 80-тте!). Липсва...липсва... липсва... Всъщност, цялата ни „история” е в плен на митологеми, които в никакъв случай не обслужват българските интереси . Защото седем десетилетия да набиваш в общественото съзнание „малки”, „клани”, „нещастна съдба”, „робска психика”, „българска работа”, „предателско племе” и пр. в никакъв случай не спомага за формиране на здрав национален дух. В пълен дисонанс с цялата световна практика. Като същото важи и за произведенията на националната ни култура. Сякаш има негласна надпревара сред "националният" елит да рисува миналото ни в най-черни краски. Защо? Макар и бегло, вече видяхме, че националната ни история дава предостатъчно документални факти да се гордеем с позитивното в нея, а то бива заличавано. Било с емоционални акценти върху трагедията и негативното, било с премълчаване и недоосъзваване на събитията, които са повод за гордост. Защо. Отговорът можем да намерим отново в историята ни. Защото – публична тайна – България губи Независимостта си на 09.09.1944г. Официалните съветски/руски документи от онзи период говорят за окупация. (Думичката „освобождение” е от идеологически порядък и служи за целите на агитацията и пропагандата на комунистическия режим). Но документалният прочит на историята е еднозначенокупация! И една от първите задачи на ОФ, доминиран от компартията е ... да направи списък от забранени книги, окачествени като „фашистки”. И тук попадат практически всички изследвания, монографии, съчинения, художествени творби, свързани с реалната ни история и призвани да утвърждават българската нация и българският дух. След което е разработена цялостна програма за пренаписване на историята ни в духа на „маркс-ленинизма и както ни учи др.Сталин”, като основната методология следва да бъде почерпена от „Кратък курс по история на всесъюзната комунистическа партия /болшевики/”. Статията на Жак Натан[i] по същество предопределя и модела на историческите изследвания и начинът за оценка на „истинността” на им. След мощна „критика” (по онова време това е равнозначно на забрана!) на обективизма (т.е. изследвания почиващи изцяло на обективни документи от различни източници!) се дават ясни инструкции за открояване на положителната роля на Русия и СССР в съдбата на България.[ii] Прочита на документи от онова време  изисква известни обяснения. Споменавам статията именно защото тя е дори повече партийна инструкция на националното политбюро. За да се разбере истинското значение на тази „статия” трябва да се отчете, че по същество тя отрича един от трудовете на „вождоветеи учители” на БКП – „Авантюрите на руския царизъм в България” – сб. документи публикувани  от Г.Димитров и В.Коларов през 1936г.. И действително, този техен реален политически принос изчезва от събраните им съчинения впоследствие! Същевременно, в статията се прави и ревизия на Енгелс, анализиращ ролята на Царска  Русия от марксистки позиции. Преведено – това е пряка инструкция на Кремъл как да се чете и прави българската история! Подобна категорична „смелост” означава само :изпълнение на указание от най-най-високо ниво! Проблемът обаче е в това, че голяма част от иконите на българската национална революция не си правят никакви илюзии относно ролята на Русия в националното ни Възраждане и борбите за Независимост. И от обществен оборот „изчезват” и статията на Г.С. Раковски “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, публикувана във в.”Дунавски лебед”, 1859 г. и журналистическите материали на З.Стоянов ("...Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботйов, Ангел Кънчев, Панайот Волов, Георги Бенковски, и прочие, са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския...") от 80-те на 19-ти в. и проч. Левски също е „редактиран”. Изчезва „Който ни освободи (Русия –м.б. ИД), той ще ни пороби”, от фразата „ Времето е в нас и ние сме във времето” (тълкувана в някакъв перверзен  „марксически” вариант) изчезва важното „То нас обръща и ние обръща ме него”, както и категоричното му писмо до Каравелов „...Байо Либене, дочувам, че ти и оная лудетина Ботьова сте решили да докарате миризливия казашки бутуш в Булгурско? Ако туй е тъй, то аз с моите кунки ще ви отрежа чепките...”[iii] Изчезват също и сравнителните документални анализи като ненаучни. И въпреки това, по онова време все още е жива паметта за реалната роля на Русия в българската история – и противопоставянето на независимостта на БПЦ, и категоричното противодействие на Съединението, и подлостта й спрямо България в Сръбско-Българската война, когато подтиква Сърбия да нападне България и паралелно с това отзовава висшето ръководство на българската армия –назначено и на служба на Русия и ... Това изисква нов, сталински, подход. И той е намерен. След като документите „не важат” следва да се подменят историческите акценти. А тази подмяна е свързана с цялостно фалшифициране на ставането на българската нация. Като подмяната  – когато документите не са съществени – е проста. Пренареждат се емоционалните акценти. Нещо възможно единствено в митологичен преразказ на историята. Всичко се разпада до приказки с подходяща емоция. В тази логика е достатъчно да се преакцентира самият смисъл на националното Възраждане. Онова, от което – с всички тактически трудности! – са бягали и Раковски и Левски и всички национални революционери е етническото противопоставяне. Те не търсят опозицията „българи-турци” със съответните религиозни акценти. Напротив. Те бягат от този тип елементаризъм. Противопоставянето е на хуманистично ниво. Властта на Султана е пробремът! Не турците. Пренаписването на историята започва с тази фалшификация. В „научни” изследвания и толерирани произведения на изкуството започва масирано налагане на опозицията „българи-турци”! Като „турското” бива сатанизирано. Забележете! Не Османското, Султанското, а етническото разделение!. Защо? Защото се работи на психологическият принцип „е, Русия има „грешчици”, ама в сравнение с дявола те са си ангели”! Същевременно, насаждайки етническото разделение в страната, колониалната власт на Русия/СССР/Русия става почти непоклатима. Основният проблем е, че поддържането на този модел изисква абсолютното принизяване на най-големите самостоятелни български постижения. Самостоятелността на БПЦ не е резултат на националният елит, а ... благодеяние на Султана (?). България е „освободена” и 1878г. и 1944г. Противопоставянията на българските и руските имперски интереси са дело на някакви лоши(!) русофоби (?!) Цялата история е пренаписана като приказка в която, горкана България черпи сила и независимост от „братска Русия”. От познатата за обществото история изчезва всичко, което е в сътояние да стимулира българският национален дух. Защото е „фашистко”! При което парадоксите в „историята” ни се множат с умопомрачителна скорост. Напр., Априлското въстание е дело (в емоционален контекст) на безотговорни харамии, довело до масови кланета. И нито дума за това, че организаторите на въстанието имат за цел присъствие на България като държава на поритическата карта на Европа. И ако се съмнявате, спомнете си думите на Бенковски „безотговорният” часове преди да падне главата му „ В сърцето на тирана(!) аз отворих такава рана, която никога няма да зарасте!”. Вън от контекста на събитията, това изказване е „харамийско”. В контекста – премислен политически, макар и трагичен акт, който прави видима за европейските народи бъдещата държава България. В единият случай- ние сме жертва. В реалният контекст – загубили битка, за да спечелим войната за Независимостта. В тази логика, за комунистическата историография е важно да се тушира именно истинската национална гордост от собствените на нацията постижения! Така, комбинацията на „тоягата” (цензурата и блокиране на кариерното развитие или Белене) и моркова – личен просперитет, водят до тотално пренаписване на историята в полза на Русия/СССР/Русия. И не само историята, но и всички куртурни артефакти. Публичност и кариерна подкрепа имат единствено онези, които подкрепят „генералната линия на партията”. И  това, че днес нямаме история, а единствено митология корени в начина на овладяване на страната от СССР/Русия след ВСВ. Историята в съвременен смисъл е основно документална. Документите бламират ролята на Русия и СССР по отношение съдбата на Независима България, а съответно и отнемат националната легитимност на комунистическата върхушка, взела властта в страната благодарение на съветската й окупация. Единствено митологията, основаваща се на емоционални разкази е в състояние да „оневини” Русия. И най-важното. Да оневини създаденият от СССР български елит след ВСВ. Елит, предал изцяло идеалите на Възраждането и свел въпросът за националната независимост до „Народа, другари, разбира Независимостта, като да има да яде и да пие”[iv]. Естествено, тук следва да подчертаем, че всяка Империя има своите стратегически интереси [v]. В този смисъл, случилото се е просто логически  израз на стратегическите интереси на Русия/СССР/Русия на Балканите. Защото всяка Империя си има интереси. България – също. Така, анализът който правя, няма нищо русофобско, а почива на принципа на реалната политика/национални интереси. И ако разгръщам този анализ, то не е като форма на противопоставяте или „очерняне” на Русия, а като елемент на въпросът, какви са последиците от този, не исторически прочит на националната ни история и какво да се прави. Следва (3)


[i] вж.  Съдът над историците.Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950 г. – кол. ред.В.Мутафчиева, В.Чичовска  - С. Марин Дринов 1995г.
[ii] „Авантюрите на руския царизъм в България” - http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=11336  -  изд.1936г., сб. Документи на Руската Имперска Канцелария, събрани и под редакцията на Г.Димитров и В.Коларов (липсваща и от списъка на събраните им произведения)
[iii] http://www.extremecentrepoint.com/?p=335 и
[iv] http://idimitrov.blog.bg/politika/2010/09/22/quot-strategicheski-interesi-na-rusiia-i-sydbata-na-bylgarii.609282
[v] Думи на Т.Ж от 1963г. когато на следнащото заседание на ЦК на БКП прави официално предложение за превръщане на България в 16-та република на СССР - Централен държавен архив, фонд 1Б, опис 5, а.е. 600 - Стенографски протокол от заседанието на пленума на Централния комитет на БКП, състояло се на 4.ХII.1963 год. Иво Димитров Първа част, както и други статии на тема "Гражданско общество" може да намерите в рубриката ни "Акценти"
Етикети:

снимка: teacher.bg снимка: teacher.bg снимка: teacher.bg
2. Защо нямаме реална история?
06.07.2011 | 13:58
1252
снимка: teacher.bg

Гореизброените „липси” в историята ни нито са пълни, нито изчерпателни. За българската общественост е почти напълно непознат периода на 80-те години на на 19-ти век, касаещ опитите на имперска Русия да овладее България. Липсва и документален анализ на събитията от 1923-1925г., особено след разсекретяване на, макар и малка, част от документите на Коминтерна. Липсва документален научен анализ  на историята на левите движения в България след 1878г. Липсва анализ на интелектуалните и икономическите постижения от 30-тте години на 20-ти в. Периода 04.09.1944 – 1946 е тотално игнориран. Както и целият период на тоталитаризма. Вкл. и особено, т.нар. „Възродителен процес”, който по своята бруталност се равнява единствено на избиването без съд и присъда на над 30 хил. българи за 45 дни между 06.09 и 30.10.1944г., а по характер е равносилен на повторен геноцид (след класовият от 40-тте следва етническият от 80-тте!). Липсва...липсва... липсва... Всъщност, цялата ни „история” е в плен на митологеми, които в никакъв случай не обслужват българските интереси . Защото седем десетилетия да набиваш в общественото съзнание „малки”, „клани”, „нещастна съдба”, „робска психика”, „българска работа”, „предателско племе” и пр. в никакъв случай не спомага за формиране на здрав национален дух. В пълен дисонанс с цялата световна практика. Като същото важи и за произведенията на националната ни култура. Сякаш има негласна надпревара сред "националният" елит да рисува миналото ни в най-черни краски. Защо? Макар и бегло, вече видяхме, че националната ни история дава предостатъчно документални факти да се гордеем с позитивното в нея, а то бива заличавано. Било с емоционални акценти върху трагедията и негативното, било с премълчаване и недоосъзваване на събитията, които са повод за гордост. Защо. Отговорът можем да намерим отново в историята ни. Защото – публична тайна – България губи Независимостта си на 09.09.1944г. Официалните съветски/руски документи от онзи период говорят за окупация. (Думичката „освобождение” е от идеологически порядък и служи за целите на агитацията и пропагандата на комунистическия режим). Но документалният прочит на историята е еднозначенокупация! И една от първите задачи на ОФ, доминиран от компартията е ... да направи списък от забранени книги, окачествени като „фашистки”. И тук попадат практически всички изследвания, монографии, съчинения, художествени творби, свързани с реалната ни история и призвани да утвърждават българската нация и българският дух. След което е разработена цялостна програма за пренаписване на историята ни в духа на „маркс-ленинизма и както ни учи др.Сталин”, като основната методология следва да бъде почерпена от „Кратък курс по история на всесъюзната комунистическа партия /болшевики/”. Статията на Жак Натан[i] по същество предопределя и модела на историческите изследвания и начинът за оценка на „истинността” на им. След мощна „критика” (по онова време това е равнозначно на забрана!) на обективизма (т.е. изследвания почиващи изцяло на обективни документи от различни източници!) се дават ясни инструкции за открояване на положителната роля на Русия и СССР в съдбата на България.[ii] Прочита на документи от онова време  изисква известни обяснения. Споменавам статията именно защото тя е дори повече партийна инструкция на националното политбюро. За да се разбере истинското значение на тази „статия” трябва да се отчете, че по същество тя отрича един от трудовете на „вождоветеи учители” на БКП – „Авантюрите на руския царизъм в България” – сб. документи публикувани  от Г.Димитров и В.Коларов през 1936г.. И действително, този техен реален политически принос изчезва от събраните им съчинения впоследствие! Същевременно, в статията се прави и ревизия на Енгелс, анализиращ ролята на Царска  Русия от марксистки позиции. Преведено – това е пряка инструкция на Кремъл как да се чете и прави българската история! Подобна категорична „смелост” означава само :изпълнение на указание от най-най-високо ниво! Проблемът обаче е в това, че голяма част от иконите на българската национална революция не си правят никакви илюзии относно ролята на Русия в националното ни Възраждане и борбите за Независимост. И от обществен оборот „изчезват” и статията на Г.С. Раковски “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, публикувана във в.”Дунавски лебед”, 1859 г. и журналистическите материали на З.Стоянов ("...Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботйов, Ангел Кънчев, Панайот Волов, Георги Бенковски, и прочие, са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския...") от 80-те на 19-ти в. и проч. Левски също е „редактиран”. Изчезва „Който ни освободи (Русия –м.б. ИД), той ще ни пороби”, от фразата „ Времето е в нас и ние сме във времето” (тълкувана в някакъв перверзен  „марксически” вариант) изчезва важното „То нас обръща и ние обръща ме него”, както и категоричното му писмо до Каравелов „...Байо Либене, дочувам, че ти и оная лудетина Ботьова сте решили да докарате миризливия казашки бутуш в Булгурско? Ако туй е тъй, то аз с моите кунки ще ви отрежа чепките...”[iii] Изчезват също и сравнителните документални анализи като ненаучни. И въпреки това, по онова време все още е жива паметта за реалната роля на Русия в българската история – и противопоставянето на независимостта на БПЦ, и категоричното противодействие на Съединението, и подлостта й спрямо България в Сръбско-Българската война, когато подтиква Сърбия да нападне България и паралелно с това отзовава висшето ръководство на българската армия –назначено и на служба на Русия и ... Това изисква нов, сталински, подход. И той е намерен. След като документите „не важат” следва да се подменят историческите акценти. А тази подмяна е свързана с цялостно фалшифициране на ставането на българската нация. Като подмяната  – когато документите не са съществени – е проста. Пренареждат се емоционалните акценти. Нещо възможно единствено в митологичен преразказ на историята. Всичко се разпада до приказки с подходяща емоция. В тази логика е достатъчно да се преакцентира самият смисъл на националното Възраждане. Онова, от което – с всички тактически трудности! – са бягали и Раковски и Левски и всички национални революционери е етническото противопоставяне. Те не търсят опозицията „българи-турци” със съответните религиозни акценти. Напротив. Те бягат от този тип елементаризъм. Противопоставянето е на хуманистично ниво. Властта на Султана е пробремът! Не турците. Пренаписването на историята започва с тази фалшификация. В „научни” изследвания и толерирани произведения на изкуството започва масирано налагане на опозицията „българи-турци”! Като „турското” бива сатанизирано. Забележете! Не Османското, Султанското, а етническото разделение!. Защо? Защото се работи на психологическият принцип „е, Русия има „грешчици”, ама в сравнение с дявола те са си ангели”! Същевременно, насаждайки етническото разделение в страната, колониалната власт на Русия/СССР/Русия става почти непоклатима. Основният проблем е, че поддържането на този модел изисква абсолютното принизяване на най-големите самостоятелни български постижения. Самостоятелността на БПЦ не е резултат на националният елит, а ... благодеяние на Султана (?). България е „освободена” и 1878г. и 1944г. Противопоставянията на българските и руските имперски интереси са дело на някакви лоши(!) русофоби (?!) Цялата история е пренаписана като приказка в която, горкана България черпи сила и независимост от „братска Русия”. От познатата за обществото история изчезва всичко, което е в сътояние да стимулира българският национален дух. Защото е „фашистко”! При което парадоксите в „историята” ни се множат с умопомрачителна скорост. Напр., Априлското въстание е дело (в емоционален контекст) на безотговорни харамии, довело до масови кланета. И нито дума за това, че организаторите на въстанието имат за цел присъствие на България като държава на поритическата карта на Европа. И ако се съмнявате, спомнете си думите на Бенковски „безотговорният” часове преди да падне главата му „ В сърцето на тирана(!) аз отворих такава рана, която никога няма да зарасте!”. Вън от контекста на събитията, това изказване е „харамийско”. В контекста – премислен политически, макар и трагичен акт, който прави видима за европейските народи бъдещата държава България. В единият случай- ние сме жертва. В реалният контекст – загубили битка, за да спечелим войната за Независимостта. В тази логика, за комунистическата историография е важно да се тушира именно истинската национална гордост от собствените на нацията постижения! Така, комбинацията на „тоягата” (цензурата и блокиране на кариерното развитие или Белене) и моркова – личен просперитет, водят до тотално пренаписване на историята в полза на Русия/СССР/Русия. И не само историята, но и всички куртурни артефакти. Публичност и кариерна подкрепа имат единствено онези, които подкрепят „генералната линия на партията”. И  това, че днес нямаме история, а единствено митология корени в начина на овладяване на страната от СССР/Русия след ВСВ. Историята в съвременен смисъл е основно документална. Документите бламират ролята на Русия и СССР по отношение съдбата на Независима България, а съответно и отнемат националната легитимност на комунистическата върхушка, взела властта в страната благодарение на съветската й окупация. Единствено митологията, основаваща се на емоционални разкази е в състояние да „оневини” Русия. И най-важното. Да оневини създаденият от СССР български елит след ВСВ. Елит, предал изцяло идеалите на Възраждането и свел въпросът за националната независимост до „Народа, другари, разбира Независимостта, като да има да яде и да пие”[iv]. Естествено, тук следва да подчертаем, че всяка Империя има своите стратегически интереси [v]. В този смисъл, случилото се е просто логически  израз на стратегическите интереси на Русия/СССР/Русия на Балканите. Защото всяка Империя си има интереси. България – също. Така, анализът който правя, няма нищо русофобско, а почива на принципа на реалната политика/национални интереси. И ако разгръщам този анализ, то не е като форма на противопоставяте или „очерняне” на Русия, а като елемент на въпросът, какви са последиците от този, не исторически прочит на националната ни история и какво да се прави. Следва (3)


[i] вж.  Съдът над историците.Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950 г. – кол. ред.В.Мутафчиева, В.Чичовска  - С. Марин Дринов 1995г.
[ii] „Авантюрите на руския царизъм в България” - http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=11336  -  изд.1936г., сб. Документи на Руската Имперска Канцелария, събрани и под редакцията на Г.Димитров и В.Коларов (липсваща и от списъка на събраните им произведения)
[v] Думи на Т.Ж от 1963г. когато на следнащото заседание на ЦК на БКП прави официално предложение за превръщане на България в 16-та република на СССР - Централен държавен архив, фонд 1Б, опис 5, а.е. 600 - Стенографски протокол от заседанието на пленума на Централния комитет на БКП, състояло се на 4.ХII.1963 год. Иво Димитров Първа част, както и други статии на тема "Гражданско общество" може да намерите в рубриката ни "Акценти"





Последни новини
Местната коалиция внася докладна в ОБС Рудозем във връзка с подписка на жителите на кварталите Койнарци, Долен Рудозем и Падала
Поредно "признание" за "добре свършената" работа от Община Рудозем. Този път от АПИ!
Писмо-обръщение на украинските българи към българските граждани и към българските институции
Хубава работа, ама рудоземска!
Рибница, като център на вселената!
Да повдигнем мъглата и премахнем объркването
Практическите мерки за безопасност в СИК по време на избори
На кого служи Мюсюлманското вероизповедание?!
Добри постижения за чепинските хокеисти от турнири през септември
Стартира инициатива за разделно събиране на пластмасови отпадъци