Историята на село Грамаде

Село Грамаде е разположено в пределите на община Рудозем. Съседни на Грамаде са селата Сопота, Чепинци и Оглед. Главният път към селото и в самото село е асфалтиран. Изцяло електрифицирано и водоснабдено е. Заобиколено е предимно от иглолистни, но има и широколистни гори. При последното преброяване през април 2011 година селото наброява 160 души. Възрастните хора се занимават със селско стопанство. Отглеждането на зеленчуци и зърнени култури е само с цел задоволяване на личните нужди. Предимно се отглеждат картофи, фасул и царевица, както и основни зеленчуци и плодове, обработват се и ливадни площи. В последните години значително намалява отглеждането на домашни животни.

В селото се наблюдава непълна заетост сред жителите. След ликвидирането на миннодобивната промишленост, доста хора остават без работа и затова търсят алтернатива. Вследствие на това се наблюдава значително изселване в посока- Пловдив, София, както и извън пределите на България- в западноевропейските страни. След възобновяването на рудника, малка част от мъжете отново намират препитание в минната промишленост. Друга  част от жителите работят в козметичните и текстилни предприятия на територията на общината.

На територията на селото няма образователни институции- учениците и малките деца биват превозвани с осигурен от министерството на образованието транспорт до училищата и детската градина на територията на гр. Рудозем.

Селото се намира на 2 км от новостроящия се пограничен път Рудозем-Ксанти. Очакванията на хората от селото са свързани с надеждата да  се създадат условия за увеличаване на трудовата заетост.

Селото се състои от стар и нов квартал. Новият се намира покрай главния път и е долу, в равнината, заобиколен като в корито от иглолистни гори. Горе, на върха, се намира старият квартал, където в момента живеят само 2 семейства. Къщите от единия драстично се различават от къщите на другия квартал. По-старите къщи са построени от бит дувар или кирпич камъни, по-новите се строят от печени тухли и цимент.  В почти необитаемия квартал  постройките са предимно двуетажни, докато в новия всички къщи са типичните триетажни палати,  демонстриращи родопското величие и грижа към потомците.

         Относно историята на селото,  данните са доста оскъдни. Не се пазят абсолютно никакви документи, не се знае от коя година датира създаването на селото, историята е останала само в бледите спомени на най-възрастните жители. Най-голямата находка, живата история на селото, е най-възрастният мъж, 92-годишният Рашид Рашидов, който на драго сърце си спомни за младините си. С насълзени очи в продължение на повече от един час развълнувано разказваше за участието си във Втората световна война, за това как е бил на крачки от смъртта и как е гледал загиващите до него българи. Тези спомени бяха толкова реално разказани, сякаш не се връщаше близо 70 години назад, а споделяше случки от вчера. По време на феноменалния му разказ бяха съобщавани имена на исторически личности, ключови дати от българската история,  надеждите и тревогите, които е преживявал, мъката от загубата на близките другари и очакването на най-жадуваното от всички- завръщането  в  родината.

За историята на селото сподели това, което и на него са му разказвали. Съжаляваше, че не може да бъде по-конкретен и упрекваше институциите за това, че не съхраняват такива важни документи, в които може да се провери историята на възникване на едно селище. Не се знае какво е продило идеята името на селото да е точно Грамàде. Версията, която сподели с мен, ми беше разказана по същия начин и от други възрастни жители. В началото е имало десетина семейства, които са обитавали  местността, позната днес с названието “Селището”, но поради чести нашествия от змии, хората са се преселили там, където днес е старият квартал на селото. Вероятно поради породения страх от влечугите, започнали да ограждат домовете си с каменни зидове, наричани гармàди и това е дало име на селото, което построили. Историята е интересна и има вероятност точно така да се е случило, но поради липсата на писмени доказателства, не можем да бъдем убедени в достоверността й.  Другият парадокс е, че за разлика от повечето околни села, това е едно от малкото без турско название. Може би причината се състои в това, че селището е възникнало по-късно от останалите. Но това са само догадки.  Два километра по-надолу в посока Рудозем има села, които, наред с настоящите си официални си имена, имат и турски, останали в паметта на възрастните хора. Такива са Балồкдере (Рибница), Пискинлѝ (Сопота), Чендồр, Ченгồрдере (Чепинци), Енỳсдере (Елховец), Кичỳкдере (Витина) и други. Това е любопитен факт, който заслужава особено внимание, но пак се спъваме в празните прашни папки, в които няма и редче написано за селото. За реалната история можем само да гадаем. Не ни остава нищо друго, освен да се наслаждаваме на щедростта на родопската природа, на красотите на тази величествена планина и да започнем да регистрираме настоящите събития като жест към бъдещите поколения, за да не се лутат, а да имат съхранена поне една част от историята на селото. А колоритният образ на най-възрастния ветеран от Втората световна война в нашата община, ще бъде обособен в отделна статия в рубриката- "Рудоземските ветерани- живата история"...