Какво не се учи по история ? (1)

Да започнем с истината. У нас не се учи  науката история, а митология за историята. Което си личи във (почти) всяко фициално изказване по историческа тема. Ние не сме учили научна дисциплина история, а онова, което са смятали за необходимо да ни кажат за историята.
  1. Не са ни научили, че историята се чете: чрез документи, чрез карти, чрез владетели и техните интереси, чрез съпоставка със състоянието на етно-географски-политическите области, чрез контекста и т.н.
  2. Не са ни научили, че национална история е свързана с думичката нация. Самото понятие нация се появява през 18-ти век и се реализира като политическа практика през 19-ти век. Т.е. боравенето с понятието нация за предходни периоди си е обикновена митологическа спекулация.
  3. Практически, няма чиста етнически нация в днешният смисъл на понятието. Елини ( атиняни, спартанци и т.н.) е сборно понятие. Римляни – също. Също така, българите са сборно понятие, както и османци и ... В документален (културен, политически, владетелски и проч.) аспект може да се говори достоверно -по отношение на миналото- за политико етнически модели. Владетелят от етноса е завладял ...  Но вече, в зависимост от политико-религиозната съдба на една или друга династия се оформят трайни квази (от днешна гледна точка) държавни образования.
За съмняващите се – моля да прегледате 10 века в 5 минути (http://vimeo.com/16914018 ) и ги сравнете с днешната политическа карта.! Толкоз за миналото. Миналото-минало. Има ли смисъл от него днес !? Връщам се към проблема  за нацията, защото той е основата на човешката идентичност в днешният свят. Проблем ли е за нас като хора, самоопределящи се като българи? Отговорът на този въпрос отново корени в понятието и генезиса на понятието „нация”. Защото то е политически конструкт, който е в основата на съвременните държави. И именно като стожер на съвременната държавност, то изисква своеобразен прочит на историята. В този аспект, една от основните, и дори главната функция на обучение по история до средата на 20-ти век е формирането на усещане за национално самосъзнание, идентичност  и гордост. И то именно като един от основополагащите фактори за държавна независимост и просперитет. Така, историята, обучението по история става един от основните инструменти за осигуряване бъдещето на нацията. И това е желязно правило. Дали става въпрос за Русия,Германия, Франция или Гърция, Румъния, Сърбия. Буквално навсякъде. Моделът е еднотипен. Цялото обучение по история, дейността на всички национални елити е насочена към това да открои ясно положителните постижения на нацията, нейните победи, нейните моменти на величие, които стават стожер на индивида и елемент от неговият морален интегритет. Неразделна част от неговите устои, които  са в сътояние да го крепят в тежки моменти, да го стимулират и вдъхновяват. Като, в масовото образование се залага на пре експониране на тези моменти, а моментите на неуспехи и провали се тушират и се поднасят отново в позитивен аспект на бъдещите успехи. Казвайки образование и обучение по история, не бива да забравяме, че това е комплексен процес, който включва и произведенията на националното изкуство. Блестящ пример в това отношение е напр. полската култура. Страна със сходна по драматизма си съдба на нашата. Един от класическите полски шедьоври, трилогията „С огън и меч” на Х.Сенкиевич  е илюстрация на тази теза. От едната страна е достоверната романизирана версия на събитията с целият им трагизъм, но ... В края, когато част от героите в безизходицата на загубата се самовзривяват се появява видението на победоносните хоронгви, които идват и помитат всичко по пътя си. Трагедията е залог за успеха. Тя го е изковала. Тя е необходимостта, жертвата в името на безспорният бъдещ, състояващ се успех. У нас нещата са коренно различни. След училищният курс по история, подплатен с нейната културна интерпретация, българският ученик излиза с твърдото убеждение за „трагична съдба”, „МАЛКА българия”, „предателство”, „робска психика”, „клали са ни”, „от нас нищо не зависи” ... И тъй като тези митологеми създават тотален психологически дискомфорт, те са допълнени с други митове за „изключителност на ранната ни култура”, „първите европейци”, „направили сме Възраждането 200 години преди Западна Европа” и проч. Естествено и двата типа митологеми не само, че не са документално обосновани, но и в голямата си част са неверни, или поне – силно изкривени и преувеличени. И това би било и разбираемо и оправдано, ако действително нямахме с какво друго да се самоидентифицираме. Така ли е? Самото ставане на България като нация през 19-ти век е нещо уникално в световната история. Напр. когато се твърди (в сравнение със Сърбия и Гърция), че ние нямаме национална доктрина то става въпрос ако не за лъжа, то поне за много мощна манипулация. Защото, ако Сърбия и Гърция имат теоретични национални доктрини, то България по същото това време е успяла да реализира своята идентичност посредством Екзархията. Защото Независимостта на БПЦ предполага и съответното определяне на етно-религиозните граници в рамките на Османската империя. Реализирането на това, и то на база демократично гласуване за самоопределение е безпрецедентен исторически пример. Без дълбокото осъзнаване на този факт е вече невъзможно да дадем логична интерпретация на много, ключови за историята ни последващи събития. Напр. , защо в началото на 20-ти век, българските политици отказват – независимо от цената, прекрояване на границите. Буров, с лека тъга отбелязва „ние се отказваме от плодородна Тракия, за сметка чукарите на Македония”. Вярно. И не само той. Троцки, който по време на Балканската война е кореспондент на Балканите и в България констатира същото. И в своите интервюта стига до заключенията, че българите си знаят границите, кое е тяхно и кое не. Това е резултат от Независимостта на БПЦ. Народът се е самоопределил в естествените си етно-религиозни граници и от тук нататък, нито един политик дори и не може да помисли за друго. За разлика от Сърбия и Гърция, чиято доктрина е теоретична и подлежи на корекции като всяка теория, то за България, нейните естествени граници са реалност в народностното съзнание. Да подчертая, това самоопределение е огромен политически успех на една прото нация, която все още не е международно призната. И е извоювана в битка не толкова със Султана и Империята, колкото с Руската Империя и хилядолетната гръцко-византийска култура. Самото ставане на нацията ни е тотално манипулирано. И в историческите уроци за учебниците и в романизованата интерпретация се настоява на хайдушкото движение и на „кланетата” на „трагичното” Априлско въстание. Нещо което ни прави жертва на обстоятелствата. Жертва. Ключовата дума, която се набива в главите на децата. Жертва, но в името и ставането на нацията. След кланетата, вече нищо няма да е по старому. Априлското възстание е онази жертва, която дава всеки изискващ признаването си народ. И тази връзка също е ключово важна за разбиране на уникалният характер на ставане на нацията ни. Не чрез терор, а чрез училища и читалища и чрез организирано въстание. Т.е. в контекста на действията на българските национал-революционери, вече не сме жертва на обстоятелствата, а резултат на премислена политическа тактика за национално освобождение и независимост. И действително. Последващите резултати доказват правотата на тази политика. Неизвестната, вече самоопределила границите си Българска прото държава, става Европейски исторически факт. Нов- успешен!- политически опит на тогавашният български елит да използва международните противоречия в полза на българската независимост. В този контекст, жертвите на Априлското въстание са военни жертви, които всяка нация дава в своят исторически път. Трагично- да. Но успешно! И този успех е подпечатан първо с печата на Съединението, а после и с печата на Независимостта. Напълно невидимо в „нашата” история остава и един поразителен факт. По времето когато напреднала Европа се тресе от ставането на национализма, в България, нашите национал-революционери изоставят най-лесното, етническото противопоставяне. Напротив, те прегръщат идеите на хуманизма и вместо елементарното и най-лесно разбираемо противопоставяне „българи-турци”, „християни-мюсулмани”, издигат лозунга за борба с „прогнилата Империя на Султана” от което страдат всички. И българи и турци и арменци... И в този смисъл, основополагащата национална идея е „държава на всички, равни пред закона”! Борба, която е изцяло задължение на онези, които биха искали да се възползват от плодовете на тази борба. В този именно смисъл, е квинтесенцията на Независимостта. Ние. Защото „който ни освободи, той ще ни зароби”. Едно е да използваш, ако и когато можеш външни сили, другото е обаче собственото усилие! И в тази връзка е и непознатият Левски, който чрез действията си, заедно със съмишлениците си се стреми към нещо, което в Европа ще стане хит след около 100 години – гражданското общество. Защото, в нашата история е известна фразата „Ние сме във времето и времето е в нас”, но е почти неизвестно продължението й „ То нас обръща и ние обръщаме него”. Преведено – от нас зависи. От нашата дейност и усилия! Или тоталната манипулация „робски народ”, зад която стои ехидното намигване – 450 години пълно подчинение. Това е толкова мощно залегнало в подсъзнанието ни, че изглежда непробиваемо. И както е непробиваемо, така е и напълно невярно. Защото, от гледна точка на интереса, едва към края на 19-ти век, става интелектуално непоносимо подчинението на „чужда” сила. В контекста на логиката до 19-ти век, става въпрос за Имперско мислене, при което става подчиняване на територии с прилежащите им хора. И от тук нататък поведението на подчинените изцяло зависи от поведението на подчинителите. До края на 18-ти век, феодалната Османска империя е стабилна, което позволява относително (дори по европейски критерии) добро развитие на подчинените. Да споменем само, че в сравнение със Западна Европа, българите като крепостни дават поне с един ден по-малко ангария, отколкото в „националните” империи. Да не говорим, че положението им е значително по-добро от това на „свободните” руски крепостни селяни. Като източник на това твърдение е самият Достоевски! В момента в който Османската империя започва да се разпада (края на 18-ти началото на 19-ти в.),  процес водещ до липсата на сигурност както за търговията, така и за ежедневният живот на хората, изведнъж, същият този покорен робски народ се заявява на историческата сцена! За по-малко от 50 години той извоюва църковна независимост, а 20 години по-късно и окончателно се утвърждава като независим и отграничим и разпознаваем политически субект на европейската политическа сцена. За 70 години. В противоборство с Османската Империя, Руската Империя, Гръцката култура... Следва (2) Защо?!? Иво Димитров Четете и другите ни статии на тема Гражданско общество в рубриката ни "Акценти"
Етикети:

снимка: teacher.bg снимка: teacher.bg снимка: teacher.bg
Какво не се учи по история ? (1)
04.07.2011 | 19:49
1174
снимка: teacher.bg

Да започнем с истината. У нас не се учи  науката история, а митология за историята. Което си личи във (почти) всяко фициално изказване по историческа тема. Ние не сме учили научна дисциплина история, а онова, което са смятали за необходимо да ни кажат за историята.
  1. Не са ни научили, че историята се чете: чрез документи, чрез карти, чрез владетели и техните интереси, чрез съпоставка със състоянието на етно-географски-политическите области, чрез контекста и т.н.
  2. Не са ни научили, че национална история е свързана с думичката нация. Самото понятие нация се появява през 18-ти век и се реализира като политическа практика през 19-ти век. Т.е. боравенето с понятието нация за предходни периоди си е обикновена митологическа спекулация.
  3. Практически, няма чиста етнически нация в днешният смисъл на понятието. Елини ( атиняни, спартанци и т.н.) е сборно понятие. Римляни – също. Също така, българите са сборно понятие, както и османци и ... В документален (културен, политически, владетелски и проч.) аспект може да се говори достоверно -по отношение на миналото- за политико етнически модели. Владетелят от етноса е завладял ...  Но вече, в зависимост от политико-религиозната съдба на една или друга династия се оформят трайни квази (от днешна гледна точка) държавни образования.
За съмняващите се – моля да прегледате 10 века в 5 минути (http://vimeo.com/16914018 ) и ги сравнете с днешната политическа карта.! Толкоз за миналото. Миналото-минало. Има ли смисъл от него днес !? Връщам се към проблема  за нацията, защото той е основата на човешката идентичност в днешният свят. Проблем ли е за нас като хора, самоопределящи се като българи? Отговорът на този въпрос отново корени в понятието и генезиса на понятието „нация”. Защото то е политически конструкт, който е в основата на съвременните държави. И именно като стожер на съвременната държавност, то изисква своеобразен прочит на историята. В този аспект, една от основните, и дори главната функция на обучение по история до средата на 20-ти век е формирането на усещане за национално самосъзнание, идентичност  и гордост. И то именно като един от основополагащите фактори за държавна независимост и просперитет. Така, историята, обучението по история става един от основните инструменти за осигуряване бъдещето на нацията. И това е желязно правило. Дали става въпрос за Русия,Германия, Франция или Гърция, Румъния, Сърбия. Буквално навсякъде. Моделът е еднотипен. Цялото обучение по история, дейността на всички национални елити е насочена към това да открои ясно положителните постижения на нацията, нейните победи, нейните моменти на величие, които стават стожер на индивида и елемент от неговият морален интегритет. Неразделна част от неговите устои, които  са в сътояние да го крепят в тежки моменти, да го стимулират и вдъхновяват. Като, в масовото образование се залага на пре експониране на тези моменти, а моментите на неуспехи и провали се тушират и се поднасят отново в позитивен аспект на бъдещите успехи. Казвайки образование и обучение по история, не бива да забравяме, че това е комплексен процес, който включва и произведенията на националното изкуство. Блестящ пример в това отношение е напр. полската култура. Страна със сходна по драматизма си съдба на нашата. Един от класическите полски шедьоври, трилогията „С огън и меч” на Х.Сенкиевич  е илюстрация на тази теза. От едната страна е достоверната романизирана версия на събитията с целият им трагизъм, но ... В края, когато част от героите в безизходицата на загубата се самовзривяват се появява видението на победоносните хоронгви, които идват и помитат всичко по пътя си. Трагедията е залог за успеха. Тя го е изковала. Тя е необходимостта, жертвата в името на безспорният бъдещ, състояващ се успех. У нас нещата са коренно различни. След училищният курс по история, подплатен с нейната културна интерпретация, българският ученик излиза с твърдото убеждение за „трагична съдба”, „МАЛКА българия”, „предателство”, „робска психика”, „клали са ни”, „от нас нищо не зависи” ... И тъй като тези митологеми създават тотален психологически дискомфорт, те са допълнени с други митове за „изключителност на ранната ни култура”, „първите европейци”, „направили сме Възраждането 200 години преди Западна Европа” и проч. Естествено и двата типа митологеми не само, че не са документално обосновани, но и в голямата си част са неверни, или поне – силно изкривени и преувеличени. И това би било и разбираемо и оправдано, ако действително нямахме с какво друго да се самоидентифицираме. Така ли е? Самото ставане на България като нация през 19-ти век е нещо уникално в световната история. Напр. когато се твърди (в сравнение със Сърбия и Гърция), че ние нямаме национална доктрина то става въпрос ако не за лъжа, то поне за много мощна манипулация. Защото, ако Сърбия и Гърция имат теоретични национални доктрини, то България по същото това време е успяла да реализира своята идентичност посредством Екзархията. Защото Независимостта на БПЦ предполага и съответното определяне на етно-религиозните граници в рамките на Османската империя. Реализирането на това, и то на база демократично гласуване за самоопределение е безпрецедентен исторически пример. Без дълбокото осъзнаване на този факт е вече невъзможно да дадем логична интерпретация на много, ключови за историята ни последващи събития. Напр. , защо в началото на 20-ти век, българските политици отказват – независимо от цената, прекрояване на границите. Буров, с лека тъга отбелязва „ние се отказваме от плодородна Тракия, за сметка чукарите на Македония”. Вярно. И не само той. Троцки, който по време на Балканската война е кореспондент на Балканите и в България констатира същото. И в своите интервюта стига до заключенията, че българите си знаят границите, кое е тяхно и кое не. Това е резултат от Независимостта на БПЦ. Народът се е самоопределил в естествените си етно-религиозни граници и от тук нататък, нито един политик дори и не може да помисли за друго. За разлика от Сърбия и Гърция, чиято доктрина е теоретична и подлежи на корекции като всяка теория, то за България, нейните естествени граници са реалност в народностното съзнание. Да подчертая, това самоопределение е огромен политически успех на една прото нация, която все още не е международно призната. И е извоювана в битка не толкова със Султана и Империята, колкото с Руската Империя и хилядолетната гръцко-византийска култура. Самото ставане на нацията ни е тотално манипулирано. И в историческите уроци за учебниците и в романизованата интерпретация се настоява на хайдушкото движение и на „кланетата” на „трагичното” Априлско въстание. Нещо което ни прави жертва на обстоятелствата. Жертва. Ключовата дума, която се набива в главите на децата. Жертва, но в името и ставането на нацията. След кланетата, вече нищо няма да е по старому. Априлското възстание е онази жертва, която дава всеки изискващ признаването си народ. И тази връзка също е ключово важна за разбиране на уникалният характер на ставане на нацията ни. Не чрез терор, а чрез училища и читалища и чрез организирано въстание. Т.е. в контекста на действията на българските национал-революционери, вече не сме жертва на обстоятелствата, а резултат на премислена политическа тактика за национално освобождение и независимост. И действително. Последващите резултати доказват правотата на тази политика. Неизвестната, вече самоопределила границите си Българска прото държава, става Европейски исторически факт. Нов- успешен!- политически опит на тогавашният български елит да използва международните противоречия в полза на българската независимост. В този контекст, жертвите на Априлското въстание са военни жертви, които всяка нация дава в своят исторически път. Трагично- да. Но успешно! И този успех е подпечатан първо с печата на Съединението, а после и с печата на Независимостта. Напълно невидимо в „нашата” история остава и един поразителен факт. По времето когато напреднала Европа се тресе от ставането на национализма, в България, нашите национал-революционери изоставят най-лесното, етническото противопоставяне. Напротив, те прегръщат идеите на хуманизма и вместо елементарното и най-лесно разбираемо противопоставяне „българи-турци”, „християни-мюсулмани”, издигат лозунга за борба с „прогнилата Империя на Султана” от което страдат всички. И българи и турци и арменци... И в този смисъл, основополагащата национална идея е „държава на всички, равни пред закона”! Борба, която е изцяло задължение на онези, които биха искали да се възползват от плодовете на тази борба. В този именно смисъл, е квинтесенцията на Независимостта. Ние. Защото „който ни освободи, той ще ни зароби”. Едно е да използваш, ако и когато можеш външни сили, другото е обаче собственото усилие! И в тази връзка е и непознатият Левски, който чрез действията си, заедно със съмишлениците си се стреми към нещо, което в Европа ще стане хит след около 100 години – гражданското общество. Защото, в нашата история е известна фразата „Ние сме във времето и времето е в нас”, но е почти неизвестно продължението й „ То нас обръща и ние обръщаме него”. Преведено – от нас зависи. От нашата дейност и усилия! Или тоталната манипулация „робски народ”, зад която стои ехидното намигване – 450 години пълно подчинение. Това е толкова мощно залегнало в подсъзнанието ни, че изглежда непробиваемо. И както е непробиваемо, така е и напълно невярно. Защото, от гледна точка на интереса, едва към края на 19-ти век, става интелектуално непоносимо подчинението на „чужда” сила. В контекста на логиката до 19-ти век, става въпрос за Имперско мислене, при което става подчиняване на територии с прилежащите им хора. И от тук нататък поведението на подчинените изцяло зависи от поведението на подчинителите. До края на 18-ти век, феодалната Османска империя е стабилна, което позволява относително (дори по европейски критерии) добро развитие на подчинените. Да споменем само, че в сравнение със Западна Европа, българите като крепостни дават поне с един ден по-малко ангария, отколкото в „националните” империи. Да не говорим, че положението им е значително по-добро от това на „свободните” руски крепостни селяни. Като източник на това твърдение е самият Достоевски! В момента в който Османската империя започва да се разпада (края на 18-ти началото на 19-ти в.),  процес водещ до липсата на сигурност както за търговията, така и за ежедневният живот на хората, изведнъж, същият този покорен робски народ се заявява на историческата сцена! За по-малко от 50 години той извоюва църковна независимост, а 20 години по-късно и окончателно се утвърждава като независим и отграничим и разпознаваем политически субект на европейската политическа сцена. За 70 години. В противоборство с Османската Империя, Руската Империя, Гръцката култура... Следва (2) Защо?!? Иво Димитров Четете и другите ни статии на тема Гражданско общество в рубриката ни "Акценти"





Последни новини
Местната коалиция внася докладна в ОБС Рудозем във връзка с подписка на жителите на кварталите Койнарци, Долен Рудозем и Падала
Поредно "признание" за "добре свършената" работа от Община Рудозем. Този път от АПИ!
Писмо-обръщение на украинските българи към българските граждани и към българските институции
Хубава работа, ама рудоземска!
Рибница, като център на вселената!
Да повдигнем мъглата и премахнем объркването
Практическите мерки за безопасност в СИК по време на избори
На кого служи Мюсюлманското вероизповедание?!
Добри постижения за чепинските хокеисти от турнири през септември
Стартира инициатива за разделно събиране на пластмасови отпадъци