Мочурски спомени от Втората световна- един разказ от първо лице

93- годишният Асан Хусков- единственият останал жив ветеран от Мочура

Мочура...Стаята на кметския наместник. Срещу бюрото е окачен черно-бял портрет с мочурските участници във Втората световна война. С голяма изненада разбираме, че от всички 28 човека е останал само един... Отправяме се към дома му, за да чуем неговия разказ за войната- през какво е минал и как живее днес, след толкова много години.

Той ни посрещна с любопитство, но след като му казахме каква е причината за нашето посещение, се усмихна и ни каза "Цял ден да говорим и пак няма да е достатъчно да ви разкажа всичко. На 93 години съм- на 17 май ги пълня, казвам се Асан Хусков. Аз съм Асан, но когато ми дадоха удостоверение, че се пенсионирам, от държавния архив ми бяха пратили писмо да имам предвид, че съм Хасан, макар че в личната карта пише Асан."- започна с тази уговорка сладкодумният дядо.

Той разказа, че на младини е работил в пловдивско село, а на военна комисия е ходил в Перущица. И повиквателната му е била за Ксанти. От Устина, през Подкова и за Ксанти. "Ама как да ида войник, без да съм се сбогувал с моите близки от Мочура? Нямаше начин да замина, без да кажа къде отивам"- продължи да разказва ветеранът. На въпроса защо е бил пратен чак в Ксанти, той отговори: "Ние бяхме в окупация, Германия вече беше минала. Ние сме осъдена държава, разбирате ли"- опита да обясни причината той. Първо е бил в Ксанти, след това на остров Самотраки и последно в Гюмюрджина. "Уволниха ни на Петровден през 1944 година"- спомни си дядо Асан и добави, че е минало толкова време, че вече останал почти без зъби, само една гръцка пломба, направена му в Гюмюрджина през 1943 година още си стои.
"Когато ни изпращаха, един от офицерите каза: "Сега си тръгвате и ще ви се случат много неща, но внимавайте къде ще отидете, защото до няколко месеца пак ще ви строят в редици". Така и стана, човекът е знаел на къде отиват работите"-въздъхна тежко мочурският ветеран.

Казахме му, че сме видели снимката в кметството, а той ни обясни, че на снимката не са всички, общо били 32-ма, но четирима от тях са избягали от фронта. Той ни разказа различни истории за съдбите на хората от снимката-от едно семейство петима братя са отишли на война и всички се върнали здрави, а в друго- имали само едно дете, което е намерило смъртта си на фронта.
Ветеранът продължи разказа си с думите, че последните думи в Гърция наистина се оказали пророчески, защото още на 24 декември са им връчили повиквателните. "В Рудозем ни дадоха само едни партенки- това беше"- спомни си той. Потеглили са от Пазарджик и до вечерта са стигнали в Белград. И от там са продължили към Унгария. Но пътят им бил пресечен от германците- това е станало между реките Сава и Морава с цел друга войска да не минава напред. Наложило се да се върнат- били изпратени да чакат в един чифлик. "А то вали един сняг, не е за разказване!"- възкликна ветеранът. По описанието му облеклото им съвсем не отговаряло за сезона. С цената на големи трудности са пристигнали в чифлика, а там пренощували всички в една стая, седнали, без да им дават да запалят светлини, за да не ги усетят германците. В тези условия на мрак и студ изминали 15-16 дни. Едва на 16-тия ден получили заповед, че вече могат да продължат към Унгария. Бригадирът, който бил с тях, казал на Асан Хусков да остане там, заедно с още трима човека. Другите тръгнали, заедно с оръдията. В чифлика останали четиримата, които трябвало да пазят багажа. Часовете се нижели, а вест нямало, храна нямало. Тъкмо изгубили надежда и чули да приближава нещо. Дошъл дългоочакваният превоз. Партизанин носил бележка, адресирана до нашия герой, в която пишело, че ще идват коли да товарят багажа и на всеки курс трябвало да се качва по един от тях. Товарили колкото могли, и останали тримата да пазят другата част от багажа. Това се повторило и дошъл моментът, в който останали само двама. Другият войник казал, че нито иска да ходи, нито пък иска да остане сам. "Аз се ядосах и го попитах той за какво е дошъл и се качих при багажа"- посочи ветеранът. Пренесли багажа и го товарили в един вагон, но тъй като линията била повредена, се наложило да го превозят, като вагонът е теглен от кон, докато стигнат до най-близката гара. Стигнали са до българското коменданство. И тъкмо когато решили, че вече всичко е наред, се изправили пред ново изпитание. Един от тях се разболял от малария- треската е била много тежка, агонията е била ужасна. Мочурският ветеран отишъл до аптеката и поискал лекарство, а там му казали, че болният ще се излекува само с тригодишно вино. Обяснили му къде да го намери. "Намирам аз мястото и гледам деца играят на двора. Натискам звънеца, излезе една жена. Казах за какво съм там, разбирахме се, защото говорят почти български. Тя ми каза, че ще ми налее вино, ако аз й занеса кибрит или сапун.  Върнах се аз да взема "матарите", за да ми налее вино. В това време стана ясно, че нейният син е на страната на германците. Въпреки това отидох пак, мъжът й също беше там- той беше сляп, а тя четеше писмо, което бяха получили. По едно време тя затвори вратата след мен. Какви ли не мисли минаваха през главата ми. В този момент се сетих, че не нося карабината си, а само един нож. Но се оказа, че няма повод за паника- тя не е искала да я виждат, докато ми налива от виното...Не си спомням какво съм дал в замяна- кибрит обезателно, пък може и сапун да съм дал- това вече съм го забравил. Но важното е, че войникът наистина се оправи"- продължи емоционалния си разказ ветеранът.

Тук ще прекъснем спомените на Асан Хусков от военното време.

Следва продължение...
 

© Рудозем днес
снимка: teacher.bg снимка: teacher.bg снимка: teacher.bg
Мочурски спомени от Втората световна- един разказ от първо лице
07.05.2014 | 19:06
2883
снимка: teacher.bg

Мочура...Стаята на кметския наместник. Срещу бюрото е окачен черно-бял портрет с мочурските участници във Втората световна война. С голяма изненада разбираме, че от всички 28 човека е останал само един... Отправяме се към дома му, за да чуем неговия разказ за войната- през какво е минал и как живее днес, след толкова много години.

Той ни посрещна с любопитство, но след като му казахме каква е причината за нашето посещение, се усмихна и ни каза "Цял ден да говорим и пак няма да е достатъчно да ви разкажа всичко. На 93 години съм- на 17 май ги пълня, казвам се Асан Хусков. Аз съм Асан, но когато ми дадоха удостоверение, че се пенсионирам, от държавния архив ми бяха пратили писмо да имам предвид, че съм Хасан, макар че в личната карта пише Асан."- започна с тази уговорка сладкодумният дядо.

Той разказа, че на младини е работил в пловдивско село, а на военна комисия е ходил в Перущица. И повиквателната му е била за Ксанти. От Устина, през Подкова и за Ксанти. "Ама как да ида войник, без да съм се сбогувал с моите близки от Мочура? Нямаше начин да замина, без да кажа къде отивам"- продължи да разказва ветеранът. На въпроса защо е бил пратен чак в Ксанти, той отговори: "Ние бяхме в окупация, Германия вече беше минала. Ние сме осъдена държава, разбирате ли"- опита да обясни причината той. Първо е бил в Ксанти, след това на остров Самотраки и последно в Гюмюрджина. "Уволниха ни на Петровден през 1944 година"- спомни си дядо Асан и добави, че е минало толкова време, че вече останал почти без зъби, само една гръцка пломба, направена му в Гюмюрджина през 1943 година още си стои.
"Когато ни изпращаха, един от офицерите каза: "Сега си тръгвате и ще ви се случат много неща, но внимавайте къде ще отидете, защото до няколко месеца пак ще ви строят в редици". Така и стана, човекът е знаел на къде отиват работите"-въздъхна тежко мочурският ветеран.

Казахме му, че сме видели снимката в кметството, а той ни обясни, че на снимката не са всички, общо били 32-ма, но четирима от тях са избягали от фронта. Той ни разказа различни истории за съдбите на хората от снимката-от едно семейство петима братя са отишли на война и всички се върнали здрави, а в друго- имали само едно дете, което е намерило смъртта си на фронта.
Ветеранът продължи разказа си с думите, че последните думи в Гърция наистина се оказали пророчески, защото още на 24 декември са им връчили повиквателните. "В Рудозем ни дадоха само едни партенки- това беше"- спомни си той. Потеглили са от Пазарджик и до вечерта са стигнали в Белград. И от там са продължили към Унгария. Но пътят им бил пресечен от германците- това е станало между реките Сава и Морава с цел друга войска да не минава напред. Наложило се да се върнат- били изпратени да чакат в един чифлик. "А то вали един сняг, не е за разказване!"- възкликна ветеранът. По описанието му облеклото им съвсем не отговаряло за сезона. С цената на големи трудности са пристигнали в чифлика, а там пренощували всички в една стая, седнали, без да им дават да запалят светлини, за да не ги усетят германците. В тези условия на мрак и студ изминали 15-16 дни. Едва на 16-тия ден получили заповед, че вече могат да продължат към Унгария. Бригадирът, който бил с тях, казал на Асан Хусков да остане там, заедно с още трима човека. Другите тръгнали, заедно с оръдията. В чифлика останали четиримата, които трябвало да пазят багажа. Часовете се нижели, а вест нямало, храна нямало. Тъкмо изгубили надежда и чули да приближава нещо. Дошъл дългоочакваният превоз. Партизанин носил бележка, адресирана до нашия герой, в която пишело, че ще идват коли да товарят багажа и на всеки курс трябвало да се качва по един от тях. Товарили колкото могли, и останали тримата да пазят другата част от багажа. Това се повторило и дошъл моментът, в който останали само двама. Другият войник казал, че нито иска да ходи, нито пък иска да остане сам. "Аз се ядосах и го попитах той за какво е дошъл и се качих при багажа"- посочи ветеранът. Пренесли багажа и го товарили в един вагон, но тъй като линията била повредена, се наложило да го превозят, като вагонът е теглен от кон, докато стигнат до най-близката гара. Стигнали са до българското коменданство. И тъкмо когато решили, че вече всичко е наред, се изправили пред ново изпитание. Един от тях се разболял от малария- треската е била много тежка, агонията е била ужасна. Мочурският ветеран отишъл до аптеката и поискал лекарство, а там му казали, че болният ще се излекува само с тригодишно вино. Обяснили му къде да го намери. "Намирам аз мястото и гледам деца играят на двора. Натискам звънеца, излезе една жена. Казах за какво съм там, разбирахме се, защото говорят почти български. Тя ми каза, че ще ми налее вино, ако аз й занеса кибрит или сапун.  Върнах се аз да взема "матарите", за да ми налее вино. В това време стана ясно, че нейният син е на страната на германците. Въпреки това отидох пак, мъжът й също беше там- той беше сляп, а тя четеше писмо, което бяха получили. По едно време тя затвори вратата след мен. Какви ли не мисли минаваха през главата ми. В този момент се сетих, че не нося карабината си, а само един нож. Но се оказа, че няма повод за паника- тя не е искала да я виждат, докато ми налива от виното...Не си спомням какво съм дал в замяна- кибрит обезателно, пък може и сапун да съм дал- това вече съм го забравил. Но важното е, че войникът наистина се оправи"- продължи емоционалния си разказ ветеранът.

Тук ще прекъснем спомените на Асан Хусков от военното време.

Следва продължение...
 

©Рудозем днес




Последни новини
Нов благотворителен базар организират в Чепинци
Областният управител върна решението за кметските заплати в Мадан
Под мотото „Планината-моят дом“, РИОСВ и ДГС – Смолян отбелязаха Международния ден на планината
БМЧК с благородна инициатива в Рудозем
Родителите в детската градина в Чепинци събират подписка срещу затварянето на кухнята
91-годишната Сафие от Оглед – „Ядене не се отбира“!
Наистина ли кметът на Мадан иска да работи за хората?
Кметът на Мадан Фахри Молайсенов: Голямата заплата на кмета означава липса на корупция
„Горубсо Мадан – АД” с благороден жест
Справя ли се Община Рудозем със снегопочистването?