Насилствените изселвания от граничните райони в Родопите

Въпросът за границите и манията за секретност; антропология на 

нагласите (диспозициите) 

 

Ще се връщам отново и отново на тези особености на източното състояние, но нека сега се обърнем към някои от по-конкретните етнографски факти. Като се вглеждаме в тях ще се надяваме да разберем не само структурни особености, но и особености в оформяне на нагласите, т.е. ще се мъчим да направим и една антропология на нагласите. 

 

Тоталитарната граница е известна под различни наименования -  "Желязна завеса", "Берлинска стена" - в конкретен и преносен смисъл. Нейното  истинско изграждане започва през тридесетте години на века (началото на  сталинисткия период в СССР), но най-ярките проявления са от периода на  Студената война, т.е след създаването на противопоставящите се  транснационални военни организации, а именно Атлантическия съюз (НАТО) и  Варшавския договор. Годините са, следователно, съответно 1949 и 1955 като  начало. Краят на този период идва с промените след '89, включили падането на  Берлинската стена и прекратяването на Варшавския договор, още в самото  начало на т.нар. "преходен период". 

 

 Toталитарната граница в съветския й вариант представлява едно много  комплексно съоръжение - то има своите военно-инженерни, демографски, както  и културни страни. Нека да кажа веднага за последните. Около границата беше  изградена една идеологическа култура, която на практика ангажираше цялото  общество. Етнографията тук е извънредно богата, но - по мое знание -  съвършено неизследвана в по-сериозен антропологически смисъл. Тя включва  ангажиране на цялото общество за  запазване на нейната херметичност. (Напр.  пионери или комсомолци биват инициирани чрез съответни ритуали в гранична  застава; артисти и писатели посещават граничарите; идеализира се образът на  граничаря с неговото куче и се сатанизира образът на нарушителя и пр.).  Границата се реализира в паспортен вариант (изходни визи и пр. препятствия). 

 

 От военно-инженерна гледна точка самата национална граница  представлява твърде сложен комплекс. Toй се подчинява на внесеното от  Съветския съюз (1948) схващане за изграждане на границата като система от  т.нар. "гранични зони", стигащи в дълбочина до 30-40 км. от крайната гранична  линия и включващи цели населени места - села и градове. Този последен пункт  е особено релевантен за периферното гранично население и затова ще се  занимаем с някои основни факти за една значима част от него, а именно -  българските мюсюлмани (помаци). 

 

Изселването на българските мюсюлмани във вътрешността на страната. Българските мюсюлмани (помаците) са вероятно към 250 000 души към  днешна дата, по най-занижени данни. Точна статистика обаче няма - тук е и  първата точка, първият текст от цялостният дискурс: статистическата  тайнственост.   Освен в България българските мюсюлмани живеят в Гърция, Македония  и Турция, но безспорно най-голямата им част е в България. Тук е и вторият  текст: как се наричат те по другите места? В световната научна литература те се  наричат помаци, но това название е спорно в България. Едновременно с това  никъде извън България названието български мюсюлмани не е в обръщение. В  частност, в Турция официално се предпочита да се говори за тези хора като за  турци (а и те самите предпочитат това). В Гърция официалното название се колебае исторически между тезата за славяно-елините (която преобладава в момента), и турци. 

 

 Оттук-натам следват въпросите за идентитета от гледна точка на  съответната национална държава (респ. нейната академия), от гледна точка на  общността, и от гледна точка на контекста. Последната е всъщност най-важната  за антрополога и тук един интерпретивистки подход е абсолютно намясто.  Едновременно с това трябва да се каже обаче, че след прекарано достатъчно  време с общността (лично за мен този период, с различни прекъсвания, е вече  близо двадесет и пет години и продължава) въпросът за идентичността се  активира рядко и неговата релевантност е селективна и ограничена. Въпросите  на практиката (праксиса) са, за мен, безспорно на първо място - не само тук, но  тук особено силно изразено. Така една социална праксеология (Бурдийо и  Вакан 1992:10) ни предлага по-сигурни методологически инструменти в  сравнение с интерпретивистката школа. 

 

 Тъй като повече от 80% от тази общност живеят в една част от България,  а именно Родопите, въпросът с границата е особено релевантен за тях.  Необходима е обаче малка историческа справка. След Гражданската война в  Гърция (1947-49) и влизането на Гърция и Турция в Атлантическия съюз  (НАТО, 1952), започва истинското изграждане на южната ни граница. Връзките 

между помаците от двете страни на браздата са прекъснати двустрано.  Границата е линията на контакт между НАТО и Варшавския договор в  Югоизточна Европа. Откъм българската страна започва строителството на  мощно съоръжение - т.нар. ИТС (инженерно-техническо съоръжение). То  включва минен пояс с противопехотни скачащи мини, ограда, както и включена 

в нея електронна система за сигнализиране при допир. В зоната между ИТС и  граничната бразда се разполага войска - т.нар. Гранични войски.   Зонирането - граничните зони - засягат помашкото население в най-силна  степен, особено по отношение на попадналите в т.нар. първа гранична зона. За  осигуряване лоялността на това население и доброволното подпомагане на граничните войски, неблагонадеждните "eлементи" биват насилствено  преселени във вътрешността на страната - а именно, около В. Търново, Елена,  Свищов, и Казанлък. Това става през 1949-51 година. Най-неблагонадеждните  (т.е. известни като пресичащи нелегално границата и имащи връзки в Гърция и  Турция) са пратени по лагери или разстреляни по обвинения в саботаж и  шпионаж. 

 

 Антропологът, изучаващ помаците, неизбежно се сблъсква с такива зони  на секретност, свързани и произтичащи от самата структура на тоталитарната  държава, в случая - нейното изключително голямо настояване върху  непроницаемостта на границите. Непроницаемостта е необходима не толкова за  спиране на някакво влизане отвън, колкото за предотвратяване на бягство  отвътре. Повече от деветдесет процента от т.нар. нарушения са свързани с  опити на български граждани да избягат през границата в Гърция или Турция.  Освен българските граждани обаче, през десетилетията на социализма нараства  и броят на чуждите граждани от страните от Социалистическия лагер, които се  опитват да бягат през южната граница. Особено граждани на бившата ГДР,  дошли като туристи по Черноморието.   (Неизследвани етнографски и антропологически теми в регионален план: 

 Мнозинствена ималцинствени общности в контекста на: 

 1. Зони на ерозиране на границите (туризъм, спорт, командировки и  работа в чужбина) и зони на непроницаемост (национална граница) през  тоталитарния период; 

 2. Границата в следтоталитарния период - реинтерпретация на идеята за  непроницаемост: Шенгенската завеса като Берлинска стена) 

 

 Трябва да се каже, че местното население се включва активно в  подпомагане на граничните войски за ловене на нарушители. Това е официално  доброволна дейност, но всъщност до голяма степен принудителна - ако се  разбере, че някой не е сигнализирал при виждане на нарушител (докато пасе  овцете например), това води до тежки санкции. Включването в т.нар.  доброволни отряди, даването на наряд и пр. са на практика задължителни  дейности за местното население.   Съвършено ясно е, че в една такава военизирана обстановка всякакво  реално изследване е напълно изключено. От друга страна обаче, в годините на  Студената война Човекът от Периферията попада нарастващо в такива  затворени или полузатворени зони и те са особено интересни, но в повечето  случаи или остават затворени за етнографа, или неговите резултати се  засекретяват. 

 

 Ще дам още един-два примера за това от местата, които са ми най-

познати. 

 

Колският полуостров е една от двете територии на бившия Съветски съюз, в  която той има пряк граничен допир със страна от НАТО. Т.е. става дума за  руско-норвежката граница на север, и турско-грузинската и турско-арменската  граница на юг. Естествено е концепцията за стратегическата граница да се  приложат с най-голяма сила тук. 

 

 За Колският полуостров е валидно - дори с по-голяма сила - едно друго  следвоенно развитие с геополитическо значение, а именно извънредно голямото  нарастване на стратегическото значение на арктическата област и особено на  Северния Ледовит океан. Без да се впускам в големи подробности нека само да  кажа, че най-краткия път за достигане с балистични ракети до другата  суперсила е именно оттук. Подводният флот, скрит под многометрова ледена  покривка е особено ефикасен при нанасяне на такива ядрени удари. 

 

 Така до ден днешен Кола си остава един от най-наситените със  стратегическо военно присъствие области в света. Тук е съсредоточен руският  Северен флот, както и многобройни други военни части, военни инсталации, т.е. 

 т.нар. ВПК - военно-промишленият комплекс. Още е напълно запазена системата на т.нар. затворени или секретни градове или градовете с номера -  Мурманск-16, Оленегорск-8, и пр. Самият Северен флот разполага със собствен  затворен град за своите офицери и семействата им, а именно Североморск -  стохиляден град, затворено предградие на Мурманск. Известна от шпионските трилъри е базата на подводния атомен флот в Гремиха (доскоро с население 30  000 души) в източната част на Полуострова.   Една такава стратегическа наситеност се отразява по най-пряк начин на периферните общности, които живеят тук, а именно еленовъдите -лапландци,  коми, ненци, и отчасти руси. Последните са както нови икономически мигранти  от умерения или южен пояс (вкл. украинци и др.), така и наследници на първите  колонисти (т.е. колонизатори) - поморите. Всички тези хора съставляват вече едно население от по-друг в  сравнение с нормалния тип, а именно: гранично население, население на  лимеса. 

 

 Така стигаме до едно триделно разпределение на ролите в сравнение с  двуделната схема Ние и Другите, която от своя страна следва движението от  Център към Периферия. Оформя се и една междинна зона на границата или  лимеса, която е зона на активно взаимодействие между актьорите от двете  основни зони. Така се оформя своеобразна местност със свои собствени  специфични значения, модели на поведение и културни процеси. Тъй като  България е в своята цялост е една лиминална, гранична зона, въпросът с  границата, както и пътищата, които я пресичат, е от особена важност за една  контекстуално ориентирана антропология. 

 

 Връщайки се към етнографията на тази местност и населението, което я  изпълва (в един случай помаци, в друг лапландци) трябва да се спомене и  населението, което идва от Центъра. Това са от една страна военните -  гранични войски и ВПК, а от друга - трудовите мигранти. По някакво стечение  на обстоятелствата тези периферни зони са богати на полезни изкопаеми и във  връзка с тяхната експлоатация е придошло население от централните зони. В  България тази централна зона се нарича  "вътрешността на страната", в Русия - умерения и южен пояс. Разликите са в  названията, както и в самите мащаби на действията. Структурните прилики  обаче са почти пълни. Те се изразявят в това, че тази зона е отделена чрез  различни забрани от останалия свят и с това вътрешното население понася  различни видове ограничения. От друга страна, то ползва и някои привилегии,  които, особено в икономиките на планирания дефицит (Корнай 1980; 1992) са  особено ценни и недостъпни за останалите. Това е списък, който се простира от  снабдяване с някои дефицитни стоки, до увеличения на заплатите (гранични, за  Русия "полярки"), по-лесно придобиване на жителство в големите градове (без  София и Москва), по-ранно пенсиониране, квотен прием на студенти и пр. От антропологическа гледна точка е интересно как тази практическа страна на лиминалното състояние се използва като материал за очертаване на  общностни граници, особено на малцинствени граници. Една проекция на това  състояние например е известна етническа инверсия - стига да са лоялни към  властта, местните хора (в българския пример - българските мюсюлмани) са  носители на властта. Така се оформя собствена територия за общността - тази  територия е недостъпна за мнозинствената общност в нейната преобладаваща  част - и чрез тази недостъпност малцинството укрепва своите етнически  граници (Барт 1969). 

 

 С това засега отбелязвам въпроса за "материала", oт който се изграждат  групови граници и, по-общо, групов идентитет. Ние сме свикнали да мислим по  този въпрос главно чрез три категории различителни белези: език, етнос, и  религия. Тъй като националните държави са се стремили винаги да решават проблемите си с малцинствата на базата на тези именно категории, те стават неудобни за ползване от вътрешно малцинствена гледна точка, дори заплашват самата структурна интактност на групата. Ето защо групата интуитивно  напипва други представящи се възможности за чертаене на етнически граници и  утвърждаване на групов идентитет. Различните начини, по които това става -  т.е. динамика на реинтерпритиране на групова цялост - представя богат  източник на етнографски репрезентации. По силата на поетическите  (идеологическите) ориентации на тоталитарната (и посттоталитарна)  етнография обаче, те остават до ден днешен слабо изследвани.