Защо не протестира „българинът”?

І. Този проблем у нас не се дискутира академично, поради което темата е твърде отворена. Без да разчитам да я изчерпя ще направя само конспектни бележки

1. 1.       Слагам „българинът” в кавички,

за да подчертая, че към момента е практически невъзможно да дадем точно определение на това понятие. Защото в масовото съзнание вече повече от 60 години се насажда това колективно понятие в укорителен смисъл. Естествено, това колективно „българинът” , „ние” не включва употребяващите го. Те, по вътрешна презумпция се самоизключват. И в този смисъл изведнъж се появява въпроса – тези хора, пишещи на български и живеещи в България, какви са? Всъщност, зад това привидно противоречиво недоразумение се крие един много по-сериозен проблем – проблемът за националната спойка. Онова, което прави сборът от различните социални и етнически  групи от хора говорещи един език –нация. Т.е. – нация ли сме? Вероятно – да. Все пак имаме някакъв общ опит, ползваме един език и сме продукт на една и съща образователна система. Защо – „вероятно”? Защото религията и историята са фундаменти на обществото, придаващи му характер на система. Т.е. – цялост надхвърляща конкретните интереси и цели на различните социални групи и превръщащи ги в една цялост с общи цели, интереси и схващания. У нас религията не е основополагащ фактор на единение. Не е и историческият опит и прочит и възприятие на историята. Напротив. Днешното схващане за историята е фактор на разединение. Имаме различен етнически, религиозен и идеологически прочит. Това са фактори предполагащи разединение, а не обединение. Нещо повече, оптиката на прочит на историята е допълнителен източник на разединение, защото е доминирана изцяло в духа на руската имперска историография. Така, обществото не е единно по основополагащи съществуването му моменти. Тази липса на основни обединяващи оси прави хората лесно манипулируеми във всеки момент и то по основни за базовите им схващания моменти.

1. 2.       Прагматизъм.

Вероятно поради вековната масова свързаност със земята и съответните произтичащи от това зависимости, у нас се е изработил един изключително прагматичен подход към събитията. Като този прагматизъм понякога стига до социален скепсис. Но това в никакъв случай не означава генетична обремененост или някакви строго специфични социални черти. Това просто означава, търпеливо изчакване на подходящият момент. Характерните черти на този прагматизъм в социалната сфера могат да се дефинират и като „преклонена главица сабя не я сече”(поговорка) и като „в сърцето на тирана отворих такава дълбока рана, която никога няма да зарасте”(Бенковски). Изглежда противоречие, но не е. Това са двете страни на същият социален прагматизъм. Накратко – когато има адекватен елит в подходящи условия, някак изведнъж същата тази „робска” психика изчезва и се появява нещо динамично, жертвоготовно, пионерско! Прагматизма означава да работиш за успех! Казвайки елит, казваме хора които са видели предварително тези възможности за успех. Липсата на такъв елит е основна предпоставка за социална пасивност.

1. 3.       Елит.

Винаги когато елитът на страната е бил на равнището на историческите обстоятелства, винаги и „българинът” е бил способен на чудеса. Изчезвала  е „преклонена главица...” и са се появявали пионерски качества достойни за уважение. Без значение дали става въпрос за независима БПЦ, за Съединение и отпор на руските имперски интереси, за Независимост или за възкръсване от пепелта на Ньойската катастрофа в средата на 30-те години на 20-ти век. Когато елита не е национален, т.е. не е адекватен на интересите на хората или е силно доминиран от други фактори, то тогава и обществото остава пасивно -прагматично и скептично. Това не е победа на една или друга визия. Това е първостепенен сигнал за много сериозен разрив между елит и общество. Между това да изтърпиш чакайки и да приемеш има огромна разлика. Разликата е в това, дали се трупа социално напрежение или не. Докато Османската Империя дава на хората спокойствие, възможност за икономическо развитие и що годе нормална система обезпечаваща правосъдие, дотогава „преклонената главица...” действа и е доминиращ фактор. Разпада на Империята, несигурността и несправедливостта за почват да трупат социално напрежение и „робският” народ се оказва напълно способен и на изграждане на граждански структури и на саможертви и то в предварително обречени на неуспех условия. Като цялото Национално Възраждане е пример за това. А най-забравеният пример е факта, че нацията създава собствена Академия на Науките (Българското Книжовно Дружество) през 1868г. (!) без още да има държава! Т.е. социалното напрежение намира и още една –свръх важна – точка на изява. ІІ. Робската психика. Мит или реалност. Безспорно – мит. Робската психика е общ социален проблем с който се сблъскват всички народи в един или друг момент от историческото си развитие. Ако следваме безусловно твърденията на Ноам Чомски, то такива елементи бихме констатирали и днес дори в САЩ. Но, важното е да отсеем митовете от реалността. Ако няма сериозни разминавания между интересите на управляващите и на хората, то да се говори за робска психика е безсмислено. Ако има такова разминаване – то води до социални напрежения. И колкото по-сериозни стават тези разминавания, толкова повече расте градуса на социалното напрежение. Докато в един миг избухне в бунт/революция/клане. Любопитно е, че в цялата история битката и ставането на елитите е преминавало именно през начините за свалянето на тази социална разлика и напрежения. Пример: Англия успява (във вътрешен план) през 18-ти век, Франция – не. Резултат – Френската Революция и гилотините тракащи като шевни машини. И САЩ – новото социално бъдеще. Русия изостава и ще последва октомври 1917г. Османската Империя – също. Разпад и разпад и разпад, чак до кемалистката революция. Важно е да се отчете, че прага на социалната поносимост е двоен – абсолютен (напр. гладът!) и относителен. При вторият тип става съпоставка на базата „у нас – там”. Т.е. дори „у нас” да има динамика, развитие и постепенно подобряване на положението, ако еталона „там” се развива по-бързо и разликата става все по-открояваща се, то социалното напрежение придобива потенциал за нарастване. В тази връзка е важно да се отчете и наличието /отсъствието на социална перспектива и обществената вяра в нея. При наличие на такава перспектива и вяра в нея, общественият праг на чувствителност е твърде висок и дори сериозни разлики в съотношението „тук-там” са поносими и не предизвикват непреодолими напрежения. Просто те се отместват в бъдещето. Пример за това (от близкото минало) са бившите социалистически страни особено в първите им десетина години или –пролетните революции в редица арабски страни. ІІІ. Протестът. Протестът е форма на несъгласие, с думи или действия, с политиката (като намерение или резултат) на даден даминиращ елит. Да се отбележи, че протеста е многообразен по форма. Може да е съзнателен, структуриран, ясно изразен и видим – напр. една революция. Или пък интуитивен и спонтанен (отново видим). Но може да е интуитивен, спонтанен и „невидим”. Т.е. когато липсва вербализацията „протест”, но по същество да е специфична форма на несъгласие. Съзнателният, структуриран протест предполага ясно откроена и дефинирана алтернатива, разработена от контра елита, като начин за решаване на определен кръг обществени проблеми. Обикновено, в резултат от него става промяна в елитите или радикална промяна в тяхната политика. Вторият и трети вид протести са сигнали за натрупано социално напрежение. При тях, важна е реакцията на елитите. Показателен е примерът на Англия. Политиката на намаляване вътрешното социално напрежение чрез стимулирана (вкл. принудителна –напр.Австралия) емиграция само намалява вътрешното напрежение, но води до нови напрежения – пр. появата на САЩ и в крайна сметка води до цялостна промяна на системата (в този случай- пълна доминация на меритокрацията при привидно запазване на елитарни статуси .За по- ясно – интегриране на контра елитите в съществуващата елитарна структура. Напр. даването на благороднически звания на хора от контра елита. И, всъщност, протестира ли „българинът”?? Да! В последните 22 години виждаме всички форми на протест. Като започнем от милионният митинг от началото на лятото на 1990г. в София и не по-малко забележимите митинги от зимата на 1996/7 г. Ако първият бе внушителен по мащаба си, то вторият бе внушителен по постоянството си. В една изключително студена зима, в центъра на София се събираха между 50 и 100 хиляди души ежевечерно в продължение на повече от месец. Но също така, не по-маловажен е и протеста на около 500 хил. които веднага след падане на желязната завеса протестираха с краката си. Този тип протест продължава. Ежегодно, около 15 хил. решават проблемите си терминално (Терминал 1 и 2). Незабележими, но не по-малко важни,  остават и протестите от 2001г. и 2009-та. „Официалните” анализатори сочат тези дати като социален инфантилизъм. Така ли е? Всъщност на тези два избора, хората казаха едно и също нещо „Искаме нов елит”. В първият случай, очакването бе Царят да възстанови демократичната структура на елитите (т.е. – по доказани заслуги за обществото и повтаряне темповете на растеж от средата на 30-тте години). Във вторият случай – ББ – когато „един от нас” ще промени нещата. Казвайки, „българинът е пасивен, не протестира”, всъщност не отчитаме другите форми освен видимите. И няма начин да ги има. А) – обществото целенасочено се деструктурира. По етнически, религиозен, идеологически, поколенчески и проч. признаци се култивира непоносимост на една социална група срещу друга, въпреки напр. общите им интереси. Като този процес целенасочено се задълбочава по всеки възможен признак! Б) – обществото е „обезмозъчено”. Липсва обща визия за национална цялост и бъдещ просперитет. Което предварително обезсмисля всеки протест. Липсата на структурирана позитивност в комбинация с прагматизъм и пълно неверие в елита прави липсата на видими протести не екзотика, а закономерно и логично обосновано поведение (защо да се хабя, като нищо няма да стане). В) – смазване на контра елита, чрез стимули за емиграция (външна или вътрешна). Нещо повече. В обществото се насажда тоталното убеждение, че „елит” са онези показани по медиите. Били те „тризначките” или „политици”. Не нови визии за развитие, а нови лица. Посочих, че „българинът” протестира. Било то изборите 2001 или 2009-а или ... „омацаните съветски герои” на паметника на съветската армия. Протестът обаче, остава не вербализиран. Значи ли това, че няма протест? След като ги има тези събития, то протест има, защото социалното напрежение тихо и невидимо нараства. Механизмите на емиграция обезглавяват обществото. И правят протеста невидим, защото той не е артикулиран, структуриран, адекватно изговорен. Което не значи, че няма протест или социално напрежение. На всеки избор в  последните 15 години хората казват -100% - едно и също. Искаме нов елит и радикална промяна. И всеки път социалният инженеринг на олигархията успява да даде „перспектива”, която се оказва статукво! Същото. За момента това обезверява. И – логично – прави хората пасивни относно видимите форми на несъгласие и протест. Но... Цялата история показва, че в подобни ситуации когато елита не осъзнава сериозността на проблемите, а ги решава чрез „замитане под черджето” то това решение е временно. И колкото и успешно да е днес, то толкова взривът утре е по-сигурен и по-радикален (кървав!?). Т.е., "Българинът" протестира. Но видимите форми се губят защото никой не ги артикулира адекватно. Липсва адекватен, автентичен елит и липсва структурирана, достоверна и мобилизираща алтернатива. Така че, проблемът не е в "българинът", а в неговият елит. Иво Димитров