Американка и холандец оставиха сърцата си в село Бреза

Те идват в Рудозем почти всяка година през последното десетилетие. По думите им дните, прекарани в Родопите, са любимото им време от годината. Заради тишината, спокойствието, уютът на малката родопска къща, пъстрите цветове на покривките и рогозките, в които е вплетена историята на един отминал живот. Заради безвремието в малкото населено място, което ярко контрастира на забързаното темпо в мегаполисите, където живеят и работят. Обичат да слушат разкази за местните обичаи, легенди и обожават родопската кухня. Харесват и прохладното родопско лято и именно затова тази година бяха избрали тук да се скрият от горещините. С особено вълнение всеки път разпитват за любопитните местенца из общината и си записват как се стига до там. Мисля, че вече са посетили повечето екопътеки, както и някои от селата в околността. Но най-любопитно за тях си оставаше онова малко селце, което се намира на върха на отсрещния хълм.
“През всичките тези години виждахме блестящото малко селце вечер на хълма отсреща. Повече от десет години гледам с любопитство, чудейки се кой живее там, как стигат до там, как изглежда селото. И така, среща в 17:30 за изследване на село Бреза беше вълнуващо предложение“- сподели с нас Дженифър от Калифорния. Тя и съпругът й Адриан, който пък е холандец, се съгласиха да ги заведем до Бреза, без да се замислят и за секунда. Заедно с приятелката им Мария се качиха в автомобила, без да подозират какво ги очакваше там горе.
Още щом преминахме мостчето и асфалтът свърши, лицата им изведнъж се промениха и вълнението им постепенно прерастваше в страх. Но въпреки притеснението, което личеше на лицата им, те намериха сили да се пошегуват и ни запитаха на сафари ли отиваме. Макар да забелязаха, че на табелата пишеше 2 км, пътят им се стори доста по-дълъг, заради неравностите. Ние им споделихме, че съвсем скоро предстои цялостното му преобразяване и полагане на асфалтова настилка.(По време на пътуването ни рехабилитацията на пътя все още не беше започнала.)
Първа спирка беше новоизградената наблюдателна кула. Любопитната постройка , издигаща се на върха на хълма, през изминалото лято се превърна в най-атрактивното туристическо място в община Рудозем. А нашите приятели онемяха. От върха се чуваха единствено възклицанията им, с които изразяваха възхищението си от откриващата се гледка. Всъщност който вече е бил там, знае за какво говоря. А който още не е бил, трябва да отиде! Наблюдавайки от птичи поглед, човек непременно се замисля за величието на Създателя на цялото това съвършенство и му благодари за сетивата, с които има възможността да се любува на невероятния пейзаж.
Цялата тази емоция изтри спомена за трудния преход до крайната цел. Колкото и да не ни се тръгваше, обаче, трябваше да продължим по план и да посетим селцето преди залез слънце.

Паркирахме на мегданчето, което се явява и център на селото. Чужденците първоначално стъпваха плахо, оглеждайки непознатото място. Постепенно се отпуснаха и с вълнение обръщаха внимание на отрупаните плодове по овошките, снимаха се с диворастящите храсти, опитаха ароматните им плодове. С позволението на стопаните ги заведохме в една оранжерия, в която имаше различни сезонни зеленчуци. Гостите останаха изумени от богатата реколта зеленчуци, третирани само с натурални торове. Те забелязаха също, че край всяка от къщите имаше градина с насаждения. Учудени бяха кой обработва всичко това, защото предварително знаеха, че там живеят само възрастни хора. А на местните им трябваха само няколко минути, за да разберат, че са дошли гости. Както всеки път, така и тогава те като същински домакини, излязоха на мегданчето да ги посрещнат, да ги поздравят и да завържат разговор. А когато научиха, че срещу тях стоят чужденци, се изненадаха не по-малко от неочакваната среща. Нашите приятели вече знаеха колко добри, щедри и работливи хора са родопчаните. Но не познаваха особеностите в характера на шепата родопчани, живеещи на хълма. И времето, което прекараха с тях, вероятно ще го помнят цял живот. От разговорите им те сякаш преоткриха хора от друг вид, невиждан досега. Задаваха въпросите си един след друг, а жадните за диалог жители на Бреза с радост им отговаряха и с нетърпение чакаха да чуят какво още ще ги попитат. За по-малко от два часа на нашите приятели им стана ясно, че зад загрубелите лица, носещи отпечатъка на един нелек живот, се крият хора с изключително меки сърца. Разбраха също, че техните мисли са обвързани предимно с поминъка - с животните и градините. Децата им отдавна са напуснали бащиния дом вече имат свои деца и внуци. Но ги посещават често и ги отменят в земеделската работа. Чужденците първоначално се учудиха защо възрастните хора не живеят при децата си. Но след като си тръгнаха, вече сами знаеха отговора. Макар да са в залеза на житейския си път, те все още не са скъсали пъпната си връв със земята и трудно биха напуснали родния дом. Всяка сутрин се събуждат и поглеждат към небето с надежда и с тревога – през пролетта дали ще вали достатъчно, дали ще е плодородна годината, зимата дали ще бъде мека, или сурова. „Кои са най-хубавите години в твоя живот?“ беше въпросът, зададен към всички тях. А отговорът беше еднозначен- „Когато бяхме млади и имахме сили да работим“. Но макар да са натрупали доста десетилетия на гърбовете си, те са жилави планинци и все още успяват да се погрижат за прехраната си, с помощта на децата и внуците, разбира се, които са също толкова сърцати и привързани към родния край. Възрастните хора споделиха, че най-хубавите им дни в годината са, когато дружно се сее и събира реколтата и когато се събират на празниците. Местният пчелар им разказа за хобито си, почерпи ги, а те споделиха, че това е най-вкусният мед, който са опитвали в целия свят. И това не бяха просто думи, чужденците говореха искрено.
Големите сенки, които започнаха да покриват хълмовете, подсказаха на нашите гости, че трябва да напуснат това вълшебно място. И разбира се, те не си тръгнаха с празни ръце, носеха биопродукти от върха на планината. Освен това бяха заредени след необикновеното за тях преживяване и дълго щяха да разказват за него. „Вече трябваше да съм свикнал с големите сърца, с добротата и безкрайната щедрост, въпреки че тя продължава да ме докосва все по-дълбоко с всяко посещение в Родопите. Животът ми завинаги се промени, имайки връзка с тези красиви планини и прекрасните хора, които живеят тук. Иска ми се да имам неограничено време да стоя близо до тях.“ – сподели Адриан с нас след разходката.

Наистина Родопа омайва всеки, който се потопи в дебрите ѝ и то не само с красивите си пейзажи. Впечатлява и с жителите си. Особено с онези, живеещите на покрива на планината, където са по-близо до бога, отколкото до хората...