Денис Кьосев: В училищата ни акцентът не е върху децата и образованието, а върху "нашите" и "вашите" хора

Ще ни разкажеш ли за книгата – какво се случи след издаването. Разбрахме, че проведе доста срещи с деца на различни места – как протекоха, как приеха децата книгата и това, което се случваше покрай представянето й?
Точно преди година, по това време, говорех за нейното издаване. Сега вече мога да кажа какво се случи след това. “Вълшебен свят” се прие, неочаквано за мен, с огромно вълнение и наслада, особено от децата, към която и читателска маса е предназначена. Заедно с тях заживяхме в приказен свят. Това се дължеше на представянията, които бяха над петнадесет, четири от тях - извън общината. Един автор може да разбере най-точно за успеха на своите редове, когато ги изрича пред своите читатели. С голяма радост споделям, че съм щастлив от отпечатването на първата ми книга и за себе си отбелязвам, че книгата ми пожъна успех. Колко голям? Тук децата могат да отговорят. Представянията протичаха с прочит на приказка от “Вълшебен свят”, беседване след него и творене върху белия лист. Простичко, но много смислено и с любов. Приемствеността бе очарователна. Децата се впечатляваха и от мен като личност, автор – и от творбите ми. Балансирайки тези две неща, се пренасяхме в друго място и се учехме, те - от героите ми, аз – от чистите им души, от които черпя и най-голямото си вдъхновение. Непрестанно получавах отзиви и коментари. Кои лично от малчуганите, кои – не. Те продължават и това ме навежда на мисълта и убеждението, че дори да съм имал колебания, то вече са изпарени. Всяко начало е едно опознаване и риск, може би. Смело действаш и очакваш резултат. Осмелих се, благодарение на силата и желанието на децата да слушат/четат произведенията ми и вече имам резултат от тази сбъдната мечта.
А сега какво да очакваме от теб – имаш ли нови творчески вдъхновения и върху какво работиш в момента?
Завършвайки предният отговор на въпроса, с лекота мога да отговаря и на този. Очаквайте нови и със сигурност неочаквани сбъднати мечти, опаковани в книжни тела. Какво точно подготвям, ще запазя в тайна. Непрестанно създавам в съзнанието си изкуство от думи и доста от тях се леят върху листа. Не желая да споделям сега за бъдещи издания, защото и аз самия не знам какви ще са. Ще очакваме заедно. Творя и се надявам тази година да има поводи за срещи с читатели.
Освен с книгата си, името ти стана известно и с твоите инициативи насочени към подрастващите. Скоро обаче не сме чували за такива – каква е причината?
Тези инициативи вървяха някак си ръка за ръка с книгата и смисъла, който й се придава - говоря в сегашно време, защото този процес е непрестанен, това е огромният смисъл - е още по-съществен, любовта към цялото създаване е по-силна и чиста, щом има спомагащи, така да ги нарека, инициативи. При мен се случиха така обстоятелствата и вярвам, че нищо не бе случайно, а напротив – така се изгради една цялост и с представянията на приказките – свързаност с децата. Близостта с тях за мен е важна. Но …, ето че вятъра смени посоката. Причина винаги има за всяко нещо. При мен са съвкупност от няколко. Но това не значи, че не обмислям нови. Просто периодът ми сега е такъв, за подобни проекти, че плахост се е настанила и това е пречка, която никак не е маловажна.
След като постигаш такъв успех в работата ти с децата - обмислял ли си да превърнеш това начинание в свое професионално занимание и какви стъпки си предприемал в тази насока?
Обмислял, мечтал, надявал се, молил тайно, борил се – най-вече. Стъпките, които предприемах бяха обичайните. Опитах и по друг начин, но отново неуспешен. Кандидатствал съм за работа като учител само в едно училище, в общината. Две години поред тръгвах с неистово желание и вяра, че ще стана действащ учител. Две години борба, да, борба си беше. Две години тънки игри и лъжи – не създавани от мен. Две години обещания. Две години объркване. … След всеки 15 септември първите дни бяха тежки, признавам си. Сега е момента да кажа, че в никакъв случай не търся разбиране, съжаление или внимание. По-долу ще стане ясно защо и дали търся каквото и да било с този отговор. Надяваме се, че читателя е достатъчно умен и мислещ и още повече – деен.
Защо, какво имаш предвид?
Разочарование е думата с която описвам тези мои опити да навляза в училище като преподавател. За мен не е нормално, морално, етично един директор да те посреща като просяк едва ли не и като човек, който все едно е закупил дипломата си от пазара, за два лева на промоция – неструваща нищо. Има и доста подобни, но моята е постигната и получена с труд и желание, лишения от страна на родители. Замисляйки се дълбоко, след тези преживявания, мога само и единствено да поискам прошка от семейството ми, че не можаха да ме видят реализиран като преподавател. Те мечтаха и вярваха заедно с мен. Но в никакъв случай няма съжаление и от мен, и от тях, че завърших точно тази специалност. Тя ми е дала много, защото аз си го поисках. Сърцевината на разочарованието ми е, че го няма признанието в лицето на общината, чисто като държавни институции имам предвид. Не може един директор да приема документите ти за работа във фоайето, пред персонал. Да не те покани да седнеш дори. Дреболии. Не. Възпитание и отношение, което се очаква от човек, заемащ подобна длъжност. Не е приемливо и нормално да ти се дава моментален отговор, цитирам: няма как да те назначим за възпитател. Все още нямаме обявено място. А и ни е нужен математик за тази позиция. Подайте в друго училище документи.
Вече интервю за работа така се провеждат май. Не знаех до този момент. Е, вече знам...
Това мина. Както и да е. Надявах се отново и отново… След дни бивам поканен, подчертавам поканен, за разговор с директора и ми се отправя предложение, което не ме устройваше и което не бе ясно поднесено. Единствено разбираемо и открито бе, че става дума за водене на СИП на граждански договор. Не се съгласих. Защо? Защото не ме устройваше по ред причини. Главната бе тази, че трябваше да върша работата, която е задължение на един преподавател по БЕЛ. Прекрасно! Щях да го правя с най-голямо удоволствие. Но отстрани нямаше да е така. Идва момент, в който можеш да определиш цената си и това, което всъщност ти носи пълно удовлетворение. Двата ми опита се изчерпаха до тук.
В този ред на мисли, обществото, родителите имат ли вина за случващото се?
Естествено, че имат. Голямата вина е у родителите на учениците. За мен е в разрез с всякакви норми и възприятия, да знаеш какво се случва в училището на твоето дете, да знаеш какви преподаватели (не всички, има преподаватели с плам в очите и сърцето) са негов пример и го изграждат като личност, а ти да стоиш безмълвен и плах. Обвинявани биват само децата. Не. Не те са стигнали до тук. Ние сме го позволили. Нормално ли е да преподаваш под въздействието на алкохол, да се гледат филми по време на час, да получиш доста прилична оценка срещу смешни и подигравателни отговори…? Незавършил нужната специалност да е на подобна длъжностна позиция? Това се случва в българско училище. Имам още тясна комуникация с ученици, не само от местните учебни заведения. Наскоро се натъкнах и на официален документ отново от директор на такава институция, пълен с грешки. Нормално ли е??? Не е нормално и това. Но си траем. На думи сме велики и променяме светове. Да, ама не. Ето тук ми е болката. Ти се луташ и ровиш в мисли. Търсиш грешка в теб, дори се признаваш за виновен. Децата те имат за пример и попиват от твоите постъпки, а друг стои доволен от заеманата длъжност, не от обичта на чистите създания. Надявам се, че разбрахте смисъла на тези ми думи и разбрахте какво търся.
В такъв случай, отказал ли си се от намерението си да работиш в тази насока и като цяло това как ти повлия относно мотивацията за работата ти с децата? Практикуваш ли друг вид професия?
За момента съм се отказал, да. Към днешна дата работя в завод за произвеждане на автомобилни части. Но в никакъв случай не съм се отрекъл от децата, дано и те не се откажат от мен. На местно ниво ми отнеха тази възможност. Тежи ми, защото мисля, че имам някакви качества и бях достоен за едно такова място – при мен и неизчерпаем извор на вдъхновение. Нашата комуникация ще я има чрез книгите, които ще издавам. Благодарение на тях, нашата връзка ще се поддържа. Не съм се отказал от творчеството си, не съм спрял да мечтая. Мотивация за работа с деца я има още при мен и то силна, но не и в училищна среда. Засега смятам да спра с кандидатстването за подобна професионална длъжност. Времето и не само то ще покаже дали ще има нови занимални, проекти организирани от мен. Доста хора ще си зададат въпрос “Защо не кандидатствам на други места, в други училища”. Отговорът на този въпрос го знаят само близките ми, а доста читатели ще се досетят. Нека не се впускам и в тази тема.
Благодарности за интереса! Желая на читателите здрави дни, пълни с желание за промени и реално случващи се такива!