Господарите на опустелите села
Те са там, горе в планината, далеч от очите, но толкова близо до сърцата ...на техните внуци.
Те витаят като призраци в опустелите села, където единственият шум, който се долавя, е прегракналият писък на тишината.
Зажаднели за човешка реч, планинските хора с години благодарят на бога, когато им изпрати турист, объркал маршрута.
Срещата е особено полезна- единият получава подслон, другият- жива човешка реч. Ароматният чай от натурални билки, поднесен от треперещата ръка на изнемощял старец, стопля тялото, а срещата с чистия човек от планината, носител на толкова много добродетели, е способна да стопли и душата.
Гостоприемството, с което посрещат господарите на опустелите села, за тях не е само ангажимент, то е нещо повече- дълг! Стара родопска заръка, предавана през поколенията, гласи, че гостите трябва да бъдат посрещани така, сякаш сам Господ е дошъл на прага- задължително трябва да се нахрани и да му се даде подслон. Нашите планинци все още спазват много стриктно тази неизбледняла повеля във времето. А има и нещо друго- в лицето на непознатия те припознават своя син или внук, който не са виждали от дълго време. Затова е голямо и вниманието, което отделят на гостите. И това, което на мен лично ми е направило впечатление е, че те почти не говорят- само слушат, стремейки се да запечатат всяка една думичка, всеки звук и да си ги припомнят, когато отново самотата се настани като пълновластна господарка на дома.
Когато дойде мигът на раздялата, възрастният домакин дава нещо за "из път" на госта си. Обикновено армаганът е плод на труда на родопчанина- буркан зимнинка, или някой дървен сувенир, издялан с майсторство от нашенеца... И след един такъв кратък епизод, отново настъпва голямата тишина и съзерцанието в безкрая.
За съжаление времената са такива, че нашите баби и дядовци остават все по-самотни и по-невидими. Единствен стимул е да прекопаят градинките, за да се приготвят за зимата.
Притиснати от икономическите условия, ние сме принудени да търсим препитание в големия град, оставяйки след себе си тези, които са ни отгледали. Така им оставаме длъжници, тъй като не можем да се погрижим за тях, когато те имат нужда, когато са на предела.
Но те все още са там, горе в планината, далеч от очите и все по-дълбоко в нашите сърца. И ние все още можем да ги зарадваме, преди завинаги да са се преселили само в сърцата ни...