Рудозем ражда шампиони - интервю с Деница Младенова

Деница Младенова е от малкото миньорско градче Рудозем. Тя е 16-годишна, учи в „СОУ Св. св. Кирил и Методий”, град Рудозем. Тя е многократна медалистка от национални турнири и първенства. Защитила е зелен колан с черта. Преди броени дни Деница за първи път участва на европейско първенство, което се проведе в Румъния и там стана трета в Европа по карате.

 

Това е твоят дебют- за първи път участваш в първенство, което се провежда извън пределите на страната. Можеш ли да опишеш как се чувстваш? С какви емоции те зареди европейското първенство?

Доста странно се чувствам, все още не мога да осъзная какво се случи. Но определено съм доволна от това, че участвах на подобно състезание.

Как реши да се занимаваш с този спорт? Кое те мотивира?

Още от малка живея с този спорт. Вкъщи непрекъснато се споменаваше за тренировките, състезанията и постиженията на останалите каратисти. Възхищавах се на резултатите и наградите, донесени от рудоземските състезатели. И желанието да постигна това, което другите постигаха, се увеличаваше с всеки изминал ден.

И от колко време тренираш карате?

От 5-6 годишна възраст.

От какво се отказа, решавайки да се занимаваш с този спорт?

Няма нещо, от което да съм се отказала, защото спортът ми дава всичко. Искам да кажа, че спортът не пречи на училището, разнообразява ежедневието.

Питам те, защото много хора твърдят, че спортът отнема, но и дава. А на теб какво ти даде?

Спортът не отнема, той изгради моя характер, дисциплина и самоконтрол. Това е бойно изкуство каляващо духа и физиката.  

А кое е най-важното, на което те научи?

Дисциплината.

Доста родители не позволяват на дъщерите си да се занимават с карате, как ще отговориш на твърденията, че това е мъжки спорт? Всъщност ти си убедителното доказателство за това, че каратето е и за жени!

(Свенлива усмивка изгря на чаровното й лице)

Доста глупаво е да спираш някой да се занимава с това, което желае. Всеки човек изпитва потребност да се развива в определена насока, да се занимава с един или друг спорт. Смятам, че всеки сам трябва да решава какво да следва, с какво да се занимава и да прецени кое е най-доброто за него.

Страхуват ли се съучениците ти от теб?

На шега винаги го казват. Но не знам дали е така. Не би трябвало. Но определено от доста време насам често ме посрещат с думите „Ах, тази каратистка”. Иначе поддържаме си най-нормални взаимоотношения.

Ще споделиш ли какви качества са необходими, за да се занимава човек с карате?

Определено мога да кажа, че волята и упоритостта стоят най-горе. Притежаваш ли ги, можеш да победиш и този, който физически е по-подготвен, но не притежава духовната нагласа. Ако си по-силен духом и наистина го желаеш, винаги можеш да преодолееш и най-подготвените физически.

А какво е мястото на треньора?

Треньорът е много важен, неговата роля е ключова. Той е този, който учи на всичко. От него зависи как ще започнеш и как ще изградиш своя начин на тренировка.

А по-трудно ли е, когато си дъщеря на треньора? Тежало ли ти е някога това, че тренираш при баща си?

Много хора мислят че това да си дъщеря на треньор е привилегия, но определено е по-трудно, когато той  е треньорът - изисква много повече от мен.

Кой е най-важният житейски урок, който си научила от спорта?

Може би да не се отказвам в трудните моменти. Когато има някакъв проблем, винаги има решение. Истината е в борбата до край.

А има ли някакъв ритуал, който спазваш преди състезание, нещо специално правиш ли?

Ами не, нямам. Просто излизам бия се и това е.

А смяташ ли да продължиш във времето да се занимаваш с карате?

Все още не съм мислила над това. Времето ще покаже какво и как ще бъде, но засега продължавам.

Кой е бил най-хубавият ти момент в този спорт и кой би определила като най-тежък?

Най-хубаво е когато се качиш най-горе на стълбичката и усещаш как всички погледи са към теб и чуваш овациите и това, че хората се радват на успеха ти.

А безспорно най-трудно е когато се готвиш за голямото състезание.

Кое е най-ценното отличие за теб?

Може би най-ценно за мен беше това от последното състезание. Защото беше най-мащабното, на което съм участвала и тръпката наистина беше огромна. Имаше страшно много хора от почти цяла Европа.

Какво би искала да кажеш на треньора си?

Бих искала да му благодаря. Всичко, което съм постигнала до този момент, е станало с неговата помощ, с неговите съвети.

А с какво се занимава Деница, когато е извън залата и когато не е облечена по този начин?

Като всички останали и аз излизам с приятели, ходя на училище, готвя си уроците вкъщи. Излизам на кафе, на разходки с приятели. Понякога тичаме на стадиона. Правя нормалните неща за момичетата на моята възраст.

А усещала ли си завист от твоите съученици?

Не, не мисля! Те се радват на успехите ми, дори понякога повече от мен. И само като научат, че ми предстои състезание, ми желаят успех и държат да им се обадя, когато свърши, за да им разкажа как е минало. Подкрепата наистина е огромна.

А може ли да споделиш каква е твоята мечта, свързана с бъдещето на Рудозем?

Мечтата ми е градът да се развие, да има повече хора. Но за съжаление виждаме, че става точно обратното. Но може би някой ден, след като изучим и се съберем тук отново, нещата да са по-различни. Искрено се надявам градът да се развие.

А на теб кое е любимото ти място в Рудозем, или любимият символ?

Май не мога да посоча. Тук всичко е любимо. Но определено като някой спомене името на града, в съзнанието ми изникват големите рудници, дали препитание на толкова много хора през годините.