Рудоземски ветерани- живата история: ЧАСТ 4

на снимката: Реджеп Адемов

„Ех, сине! Едно се помни, друго не се помни… Но има неща, дето не се забравят.  Били сме на фронта… Срещу противник ти да се бориш, не е малка работа…“

Има истории, които трябва да бъдат разказани. Сред нас живеят хора, чиито подвизи отдавна са покрити със забрава. И макар че почти никой не си спомня за тях, те не се сърдят. А когато някой ги запита за далечните 1943-44, изплуват спомени, които паметта все още не е заличила...Имахме честта да се срещнем с 92-годишния ветеран от Втората световна война Реджеп Адемов. Когато научи причината за нашето посещение, гласът му започна да трепери. „23-ма души от Елховец бяхме заедно на фронта. От тези 23-ма, съм останал само аз. Другите всички са в земята“- със сподавен от сълзи глас започна своя разказ елховският ветеран.

„Роден съм на 18 март  1923 година, карам 92 години. На училище ходих до четвърто отделение. Едно време не беше както сега- не държаха да се учим, имаше много работа-трябваше да помагаме. От малък станах пастир“- продължи с усмивка той. След това в хронологичен ред разказа, че като е навършил необходимата възраст, са го повикали войник. Сподели, че службата му е била в Пловдив, като е бил действащ войник, а не запасняк.

„Опасно време беше- идеш на война и не знаеш дали ще видиш отново родния дом. Баща ми също ходи на война. Той беше от тези, които се върнаха живи, но беше ранен в лявата ръка. Виж какво нещо е живота, отиде си от тоя свят на 105 години“- посочи Реджеп Адемов.

„Аз на фронта бях „секретен пост“. Знаеш ли какво значи? Поставят те на тази позиция и в този момент залагаш живота си и не само твоя, а и на войската. Може да останеш там, може и да се върнеш жив- никой не знае. От новобранците бяхме двама души и нас ни разпределиха на тази позиция. Трябва да наблюдаваш и да сигнализираш ако има движение от страна на противника“- уточни мъжът.

За пореден път бяхме изумени от услужливата памет на тези 90-годишни мъже. Нашият събеседник в детайли разказа за най-тежкия момент на фронта. Сякаш говореше за събитие, което се е случило наскоро, а не преди 70 години.

„В Косово поле душиците ни излязоха“- сподели с тежка въздишка ветеранът. „Отидохме там и застанахме на пост. Мястото беше особено. Имаше стена, пътят беше горе, а в ниското имаше равно дере. И гледаш един баир срещу тебе – прекосиш ли го, излизаш в Косово поле. А Косово поле е заредено- всички са там и чакат огън. Навън е тъмно, вечер беше. С колегата сме застанали точно срещу онази височина, от която те слизат. Тъмно е и почти нищо не се вижда. По едно време чуваме, че се шуми, някой тропа на горе по дерето. Противник! Ние бяхме на ход- дадохме сигнал- иначе всички щяхме да измрем. Щяха живи да ни запалят. Ние можеше да се отървем, ама войската щеше да загине… Хвърлихме бомби пред тях. Като усетиха какво се случва, те се върнаха обратно към Косово поле, при тяхната си войска. Имаше закрепени и въоръжени 9 девет големи картечници и всичко беше насочено към Косово. Решено беше на сутринта да се вдига огън. По едно време взе да се съмва и ние напуснахме шосето и отидохме при картечниците. Като зажулиха, сине, тези картечници… Помъчиха да се спуснат низ баира нашие противници, но не успяха, тъй като и долу е наша войска пак. Те ги подпират от долу, а другите ги жулят през върха. И като ги подбраха…Чуват се пукотевици, крясъци. И тогава се оказа, че и наши войници падат. Разузнаха, че противникът се е качил по храстите като на вишки. Тогава дадоха команда – всички да стрелят в храстите- и те почнаха да капят един по един…

Ветеранът разказа, че след като са изпълнили дадените нареждания, са ги събрали на едно място и им предложили да продължат да се бият. „Но запасняците възразиха- казаха, че нашето място е било определено до там. И се върнахме“- добави той. От разказа му стана ясно, че пътят от Сърбия до Пловдив са извървели пеша. Не помни колко дълго са вървели, помни само, че е било много студено …

След като се е върнал от фронта, мъжът се е задомил. „Сестрата на жена ми беше омъжена тук и така се видяхме с нея, като идваше на гости и се харесахме“.  Има 3 деца, 6 внуци и десетина правнуци. На тази възраст се чувства добре, взема хапчета за кръвно. Пенсионер е – имал малко стаж в рудника, ама са му загубили книжката, та все едно няма нищо. „От фронта и от ТКЗС съм събрал годините за пенсия“-уточни той. На въпроса дали е доволен от пенсията, ни отговори така:  „То ще си доволен, те повече няма да ти дадат и да не си доволен“.

Попитахме го как се стига до тази възраст, каква е тайната на дълголетието. Той каза, че от детски години е бил пастир и храната му се е състояла главно от мляко, масло, сирене и чевермета. „Каквото  щеш да правиш, ако оня отгоре ти е писал моите години, ще изкараш. Аз онази рецепта не мога да ти дам. Един решава- и за мене, и за тебе, и за млади, и за стари. Но трябва да се храните,  до където можете. Защото аз както съм се хранил преди, сега не мога. Идва време много неща да не приема душата…

...

По спомените на един от ветераните, от Рудозем е имало 240 фронтоваци. Само петима са все още между нас. Поклон пред паметта, смелостта и храбростта на тези рудоземски мъже. Тяхната саможертва няма да бъде забравена...

© Рудозем днес

снимка: teacher.bg снимка: teacher.bg снимка: teacher.bg
Рудоземски ветерани- живата история: ЧАСТ 4
12.11.2014 | 14:03
4092
снимка: teacher.bg

„Ех, сине! Едно се помни, друго не се помни… Но има неща, дето не се забравят.  Били сме на фронта… Срещу противник ти да се бориш, не е малка работа…“

Има истории, които трябва да бъдат разказани. Сред нас живеят хора, чиито подвизи отдавна са покрити със забрава. И макар че почти никой не си спомня за тях, те не се сърдят. А когато някой ги запита за далечните 1943-44, изплуват спомени, които паметта все още не е заличила...Имахме честта да се срещнем с 92-годишния ветеран от Втората световна война Реджеп Адемов. Когато научи причината за нашето посещение, гласът му започна да трепери. „23-ма души от Елховец бяхме заедно на фронта. От тези 23-ма, съм останал само аз. Другите всички са в земята“- със сподавен от сълзи глас започна своя разказ елховският ветеран.

„Роден съм на 18 март  1923 година, карам 92 години. На училище ходих до четвърто отделение. Едно време не беше както сега- не държаха да се учим, имаше много работа-трябваше да помагаме. От малък станах пастир“- продължи с усмивка той. След това в хронологичен ред разказа, че като е навършил необходимата възраст, са го повикали войник. Сподели, че службата му е била в Пловдив, като е бил действащ войник, а не запасняк.

„Опасно време беше- идеш на война и не знаеш дали ще видиш отново родния дом. Баща ми също ходи на война. Той беше от тези, които се върнаха живи, но беше ранен в лявата ръка. Виж какво нещо е живота, отиде си от тоя свят на 105 години“- посочи Реджеп Адемов.

„Аз на фронта бях „секретен пост“. Знаеш ли какво значи? Поставят те на тази позиция и в този момент залагаш живота си и не само твоя, а и на войската. Може да останеш там, може и да се върнеш жив- никой не знае. От новобранците бяхме двама души и нас ни разпределиха на тази позиция. Трябва да наблюдаваш и да сигнализираш ако има движение от страна на противника“- уточни мъжът.

За пореден път бяхме изумени от услужливата памет на тези 90-годишни мъже. Нашият събеседник в детайли разказа за най-тежкия момент на фронта. Сякаш говореше за събитие, което се е случило наскоро, а не преди 70 години.

„В Косово поле душиците ни излязоха“- сподели с тежка въздишка ветеранът. „Отидохме там и застанахме на пост. Мястото беше особено. Имаше стена, пътят беше горе, а в ниското имаше равно дере. И гледаш един баир срещу тебе – прекосиш ли го, излизаш в Косово поле. А Косово поле е заредено- всички са там и чакат огън. Навън е тъмно, вечер беше. С колегата сме застанали точно срещу онази височина, от която те слизат. Тъмно е и почти нищо не се вижда. По едно време чуваме, че се шуми, някой тропа на горе по дерето. Противник! Ние бяхме на ход- дадохме сигнал- иначе всички щяхме да измрем. Щяха живи да ни запалят. Ние можеше да се отървем, ама войската щеше да загине… Хвърлихме бомби пред тях. Като усетиха какво се случва, те се върнаха обратно към Косово поле, при тяхната си войска. Имаше закрепени и въоръжени 9 девет големи картечници и всичко беше насочено към Косово. Решено беше на сутринта да се вдига огън. По едно време взе да се съмва и ние напуснахме шосето и отидохме при картечниците. Като зажулиха, сине, тези картечници… Помъчиха да се спуснат низ баира нашие противници, но не успяха, тъй като и долу е наша войска пак. Те ги подпират от долу, а другите ги жулят през върха. И като ги подбраха…Чуват се пукотевици, крясъци. И тогава се оказа, че и наши войници падат. Разузнаха, че противникът се е качил по храстите като на вишки. Тогава дадоха команда – всички да стрелят в храстите- и те почнаха да капят един по един…

Ветеранът разказа, че след като са изпълнили дадените нареждания, са ги събрали на едно място и им предложили да продължат да се бият. „Но запасняците възразиха- казаха, че нашето място е било определено до там. И се върнахме“- добави той. От разказа му стана ясно, че пътят от Сърбия до Пловдив са извървели пеша. Не помни колко дълго са вървели, помни само, че е било много студено …

След като се е върнал от фронта, мъжът се е задомил. „Сестрата на жена ми беше омъжена тук и така се видяхме с нея, като идваше на гости и се харесахме“.  Има 3 деца, 6 внуци и десетина правнуци. На тази възраст се чувства добре, взема хапчета за кръвно. Пенсионер е – имал малко стаж в рудника, ама са му загубили книжката, та все едно няма нищо. „От фронта и от ТКЗС съм събрал годините за пенсия“-уточни той. На въпроса дали е доволен от пенсията, ни отговори така:  „То ще си доволен, те повече няма да ти дадат и да не си доволен“.

Попитахме го как се стига до тази възраст, каква е тайната на дълголетието. Той каза, че от детски години е бил пастир и храната му се е състояла главно от мляко, масло, сирене и чевермета. „Каквото  щеш да правиш, ако оня отгоре ти е писал моите години, ще изкараш. Аз онази рецепта не мога да ти дам. Един решава- и за мене, и за тебе, и за млади, и за стари. Но трябва да се храните,  до където можете. Защото аз както съм се хранил преди, сега не мога. Идва време много неща да не приема душата…

...

По спомените на един от ветераните, от Рудозем е имало 240 фронтоваци. Само петима са все още между нас. Поклон пред паметта, смелостта и храбростта на тези рудоземски мъже. Тяхната саможертва няма да бъде забравена...

©Рудозем днес





Последни новини
Благодарствено писмо към "Омелия" ЕООД
Местната коалиция внася докладна в ОБС Рудозем във връзка с подписка на жителите на кварталите Койнарци, Долен Рудозем и Падала
Поредно "признание" за "добре свършената" работа от Община Рудозем. Този път от АПИ!
Писмо-обръщение на украинските българи към българските граждани и към българските институции
Хубава работа, ама рудоземска!
Рибница, като център на вселената!
Да повдигнем мъглата и премахнем объркването
Практическите мерки за безопасност в СИК по време на избори
На кого служи Мюсюлманското вероизповедание?!
Добри постижения за чепинските хокеисти от турнири през септември