Шихан Георги Попов в Рудозем: Имам чувството, че тук се е запазило по-нормалното, по-истинското държание на младите!

Преди няколко дни в Рудозем се проведе изпит за технически степени по карате шинкиокушин. Събитието се проведе под патронажа на шихан Георги Попов-Брач шеф за България, технически директор на ФБКШ и треньор на националния отбор. Преди началото на състезанието поговорихме с него. Ето какво сподеи той специално за РУДОЗЕМ ДНЕС:

Има ли подходяща възраст, на която едно дете трябва да започне да тренира карате?

Направили сме така, че да работим в различни възрастови групи с нашите инструктори в Пловдив. И стигнахме до следния извод: Когато детето тръгне на училище, започва да се изгражда неговия социален мироглед. Общо взето това е 6-7 годишна възраст. Има други спортове, където се придобиват качества като гъвкавост и т.н., но не е толкова задължително да общуват един с друг. Но за нашия спорт специално подходящата възраст е 6-7 години.

Какви са впечатленията ви от момчетата и момичетата от СК Карате-Рудозем? И отличават ли се родопчаните, които тренират карате с някакви по-особени качества?

Не мога да кажа, че се отличават. Но в същото време тук имам чувството, че се е запазило по-истинското, по-нормалното държание на младите. Няма го този забързан живот, няма го това напрежение, даже може малко грубо да прозвучи, няма я тази „лиготия”, която се наблюдава при малките деца в големите градове.

А какви са впечатленията Ви от нашия край? Предполагам, че не сте за първи път тук?

Не съм за първи път тук. В моята дългогодишна дейност като брач шеф за цялата страна ходя почти във всички краища в страната, във всички клубове съм присъствал. И мисля, че тук си е една традиция в този клуб провеждането на тренировки, изпити. Поддържаме доста добри отношения, много добре се разбираме с треньора Здравко Младенов. В същото време мога да ви кажа, че Родопите са ми както се казва „на сърце”. Аз съм ценител на българската етнография- носии, сечива, с които нашите деди са боравили и са оцелели във времето. И общо взето всичко това го виждам тук, във вашия край доста по-запазено и ценено от местните хора.

Какво ще пожелаете на момчетата и момичетата, които въпреки несгодите от финансов и друг характер, не са се отказали да тренират карате?

По принцип, когато се занимаваш с даден вид спорт, ти преодоляваш някакъв вид трудности. В самата подготовка, в участията в състезания, в израстването от една в друга възрастова група. Когато се научиш да си борбен, когато се научиш да си здрав физически, да се поддържаш, да преценяваш и да си планираш нещата в твоето развитие, по същия начин ще бъдеш и в живота. Въпреки че е трудно много навън, по същия начин ще могат да се преборят и в живота.

Ако се върнем назад в миналото, ще разберем, че винаги е било трудно. Лесно няма. Лесните неща са много кратки. Повечето са тежките неща в живота. И затова е хубаво да се опитаме заедно с родители, възпитатели, учители и треньори да се опитаме тези деца да ги задържим. Най-много ми тежи по принцип, доколкото знам в този край се случва същото, те тренират пет- десет години, стават състезатели. И след време те, или техните родители ги пращат да учат навън. И фактически един човек, в който ние сме вложили време, умения, знания и средства, за да го изградим в дадена посока, го губим почти за винаги. Това е най-тъжното.

И по какъв начин можем да ги върнем?

Тук малко отиваме в сферата на политиката. Могат да се върнат като се пооправят нещата и като хората не гледат на спорта като атракция, а в частност за карате не гледат само състезателната част.
Днес ходиш на работа или на училище, прибереш се, знаеш, че имаш два часа, в които трябва да отидеш в залата или да си обърнеш внимание на физическата подготовка. Това са неща, които си ги планираш и знаеш, че по този начин ти си планирал деня си, след това ти е подредена седмицата, месеца и годината. Ако това не го направиш, просто както се казва- „караш по инерция”. Това трябва да казваме на младите, защото някои неща ги получават много лесно, а в друг случаи неща, които искат да ги получат, са им просто химера- недостижими и недостъпни. Те трябва реално да си стъпят на краката и да знаят за какво стават и къде им е мястото. Не може всеки да е космонавт и всяко момиче да е манекенка.