Иска ми се да пиша за нещо хубаво...

Иска ми се да пиша за нещо хубаво, за нещо позитивно, за нещо добро, но май нищо хубаво не се случва в тази държава. Вървя по улиците и рядко срещам усмихнат човек, ако ли пък някой се смее си мисля, че не е наред, до такава степен съм се вживяла в образа на песимиста, защото си мисля, че не може да  бъде щастлив. Ако седна някъде на кафе, коментарите са едни и същи: колко е труден живота, колко е тежка кризата, цените летят стремглаво нагоре и джобът ни се изпразва. А....  имахме мечти.... за по-добър свят, за пълноценен и изпълнен с емоции живот, за по-добро образование, за пълноценна реализация, за добро здравеопазване и здравословен начин на живот, за развитие на спорта и за по-добри постижения... Но уви, всичко бе само мечти. Животът ни е като тангото, но с тази разлика, като направим крачка напред, бързо правим 2-3 назад и следва застой - нищо не се променя, стоим и тъпчим на едно и също място години наред. Някой беше казал, че „Всеки народ заслужава управниците си” и сигурно е така, след като в продължение на 20 години не успяваме да ги”отберем”. Кой ли не застава пред нас,  какво ли не ни обещаваха - едни ни оправяха за 800 дни, други си поставяха по-кратки срокове и накрая пак народа е виновен, че не иска да върви - ама накъде? Ковът закон след закон, но закони, които обслужват техните интереси и накрая отново сме в ситуацията както се пееше в онази песен ”за милиони няма закони, за кокошка няма прошка”. Днес хващат престъпниците и тръбят по медиите колко са добри, а утре ги освобождават под предлог, че са невинни. Светът в който живеем е изпълнен с бруталност и насилие, пускам телевизора и се започва: тук някой бил застрелян, там мъж изнасилил  старица, дете заклало родителя си, взривно устойство гръмнало пред нечий офис, разчистваха си сметките в продължение на години и не успяха да ги разчистят. И като че ли привикнахме на всичко това та дори вече не ни прави впечатление. Време е някой да напише  нова народопсихология на българина, защото вече се смеем на други неща, промени се ценностната ни система и много по-различни са приоритетите на днешния ден. Висшите училища бълват кадри, които не могат да получат реализация, а и според последните проучвания сме сред най-необразованите в света. Тези от младите, които имат потенциал са по света, където реализират знанията и уменията си. Обучението стана платено, но плащат тези, които имат възможност и господ да ни е на помощ, когато дойде време тези сегашни студенти да ни лекуват, да проектират пътища и мостове, да управляват атомните ни централи и т.н. Промените в социлната свера също се влачат –не за хората, а като че ли в техен ущърб са социалните придобивки. Да не говорим за здравеопазването там е пълен кошмар. Акоимаш пари за да плащаш ще те лекуват, ако ли не те препращат от лекар на лекар и от една клинична пътека в друга. Зачестиха случаите на „изтървани” пациенти поради небрежност или лекарски грешки. Чувстваш се едва ли не виновен, че живееш в собствената си държава. Промени се начинът ни на живот, промениха се навиците ни, започнахме да се задоволяваме с малкото, което имаме и с по-ниското качество на стоките и услугите. Храним се с най-нискокачествения хляб в Европа, консумираме 20-годишно ирландско месо и някакви дупета с неизяснен произход и българинът е все по- болен и по-дебел. Искам децата ни да спортуват да се развиват физически и вместо да бъдат пред компютъра и малкия екран, да са навън по площадките и стадионите, но превърнахме детските площадки в паркинги и магазини, без да мислим за децата си, задоволявайки собственото си его и  мания за величие. И не трябва да се сърдим на никого ако на следваштата олимпиада или на някое световно първенство няма да имаме участници, камо ли някой медал. При тези условия трудно се става шампион. А исках да пиша за нещо хубаво, за нещо добро...... Садика Старевска,   Рудозем днес