Първият вестник на Рудозем – кое как беше.. (1 част)

„Беше далечната 1988 г. Във въздуха вече се носеше дъхът на идващата голяма промяна - говореше се за „перестройката”, в Русе се надигаше гражданското общество... Закриваха се окръзите, създаваха се области. Така се озовах в Рудозем на ръководна работа. Опознавах общината, най-вече хората, 4-то рудоуправление на „Горубсо”, което осигуряваше работа на населението. Имаше много проблеми - Завода за декоративна козметика беше в тежко състояние, повечето от предприятията бяха цехове на маданските заводи и там си плащаха данъците... Проблеми бол! Много ми се искаше в работата да имаме солиден помощник, какъвто може да е един общински вестник. Така се създаде вестник „Рудозем” - първият в историята на общината. Първоначално той се издаваше в Смолян от журналисти в „Родопски устрем” и сътрудници от Рудозем. С този екип излязоха 5 броя, но така не можеше да се продължава. Трябваше главен редактор, който да организира и ръководи цялостното му списване и разпространение. За такъв избрахме Ефим Ушев, дотогава журналист в „Родопски устрем”¹- това споделя в статия от 2015 г. доц. Христо Гиневски.

...

Преди 7 години, когато започнах да се занимавам с журналистика, един приятел ми подари интересен вестник, с който се оказа, че бяхме и набори. Вътре имаше статия за миньорския живот в Рудозем, а на снимката до текста се усмихваше мой роднина, за съжаление днес вече покойник. Бях изненадана - това беше в. „Рудозем“ от края на 80-те години на XX в., т. е. това парче пожълтяла хартия беше истинска находка. Оттогава в мен се зароди интересът към проучване на темата за зараждането на журналистиката в нашия град. А наскоро попаднах на статията, от която е цитираният откъс по-горе. Всъщност това беше и стимулът, вдъхновил ме да започна проучване. Оказа се, че в библиотеката в Рудозем, както и в някои от по-старите библиотеки към читалищата в селата, не се пази архив от тези издания. Но за радост, архив има в Регионалната библиотека в Смолян. Там имах възможността да се докосна, поне за малко, до онези времена, в които е прохождала журналистиката в Рудозем.  Впоследствие се свързах и с главния редактор на вестника тогава, който се съгласи да разкаже спомените си.

Вестникът е стартирал през месец март 1988, залепена беше първата страница за корицата и не се вижда точния ден. Вашето име в редакторското каре се появява в бр. 6 от 14 юни същата година. Последният брой, където пише, че сте главен редактор, е бр. 45 от 22 ноември 1989 г. От 1990 г. няма нито един запазен брой, през 91-ва има издадени 20 бр., а от 1992-ра са 8 или 9...

- Преди да минем към същността, нека уточним: бр. 1 на в. Рудозем” излиза на 22 март 1988 г., води се „общински двуседмичен вестник”, в четири страници, цена 3 ст.

Негов редактор е Росица Примовска, моя колега от окръжния вестник „Родопски Устрем”, с която списвахме и месечното приложение за изкуство и литература към същия вестник – в. „Здравец”. Тя започна временно, докато аз приключа дните си в „Родопски устрем”, за да го поема за постоянно. Нейното име стои и под следващия, бр. 2 от 13 април 1988, а моето име като гл. редактор се появява от бр. 3/27 април 1988. А не от бр. 6, както казваш. До края на годината са издадени 19 броя, а от следващата 1989 г. вече стартирахме като седмичник и до края на годината излизат 45 броя. Така че за  последния брой си права, защото в края на 1989 г. си заминах и вече стягах първия януарски брой на „Златоградски вестник” за 1990-а. Вестник, който стартира като седмичник и който тази година (2020, 5 януари), без всенародни тържества, разбира се, отпразнува 30-годишния си юбилей. Т. е., може да се каже, той стана моя съдба, и който списвам и до днес...

А в Рудозем тогава оставих в редакцията местния учител по литература Христо Андреев и не съм виждал нито един от вестниците, които е издал впоследствие. Най-вероятно през размирната 90-а вестникът да не е излизал и след това го е започнал отново през 91-а. Само дочувах, че в новото време на плурализъм и многопартийност след 1990 г., той безкрайно е политизирал изданието, взел е политическа страна на една от партиите, при това безцеремонно към другите, което е довело до неговия скорошен край. Което е жалко...

Доколкото разбирам, преди да започнете работа като гл. редактор в Рудозем, сте имал опит в "Родопски устрем". От къде тази увереност да поемете ръководната длъжност в миньорския град, при положение, че съвсем скоро сте завършил университета? Имал ли сте някакви колебания и евентуално, ако е така, какво Ви накара да приемете работата?

- Всъщност не бях завършил университета „съвсем скоро” – завърших го през 1982-а и като не можах да си намеря работа като учител нито в града, нито в селата, започнах като секретар на общинския съвет за култура в общината, където останах три години. И когато след това отидох в редакцията на „Родопски устрем” в Смолян, имахме стажант-журналисти, които пращахме да пишат из целия окръг за какво ли не, но за по-сериозни теми главния редактор Тинко Илиев казваше: „Пратете Ефим, него животът го е друсал три години из Златоград, къде сте тръгнали с тези студенти по такива проблеми да ги пращате! Те идват от студентските банки и купони...” Та в редакцията в Смолян отидох с бая опит и останах там също три години и нещо. Но дойде „време разделно” - от Комитета (за окръжния на БКП става въпрос) искаха да се съкращават щатове и по закон на съкращение подлежат първо назначените последни, а аз бях от тях. И тъкмо се чудеха какво да ме правят, къде да ме пратят, първи секретар в Рудозем стана Христо Гиневски, а той направи всичко възможно да издейства вестник за общината си и беше ми казал: „Приключвай в „Устрем”, каня те за главен редактор! И без това в Златоград скоро няма да имате вестник...” Бяхме приятели, имаше чувство за хумор. Но докато „приключа”, оставаше още малко време и рудоземския вестник го пое временно колежката Примовска. Затова в карето е просто „Редактор”. А веднага след като дойдох аз, вече бях назначен за постоянно, като главен редактор. Е, нямах още 30 тогава, но увереност ми даваше опитът, който бях натрупал като журналист в смолянския вестник, на който сътрудничех редовно от Златоград и преди да ме назначат. Публикувах, разбира се, и в централния печат, при това доста „бойно” и гръмко... Колебания не съм имал никакви, защото, както казах, ме съкращаваха от едното място, а ме канеха вече в другото. В Златоград, освен това, наистина не се задаваше откриването на вестник...

Каква беше целта на в."Рудозем"? (Четох, че са отказвали да създадат вестник в Златоград, защото вече е имало печатно издание в областта - "Родопски устрем").

Защо в Златоград не може, а в Рудозем - може?

- Цяла история е въпросът защо в Златоград не можеше да има вестник. И може би по-нататък ще стане дума за това. Но за да стане вестникът в Рудозем, причината е една-единствена – градът имаше късметът на възлов управляващ пост в него да дойде човек като Христо Гиневски. Един изключително деен човек, много енергичен, демократично мислещ, макар и комунист, който виждаше във вестника не само един свой помощник в работата, искаше го като „лице на общината”. Все пак по образование той беше историк и виждаше в него летописеца, хроникьора, който оставя следи – не само днес, но и във времето. Държеше много на Рудозем, мило и драго даваше да реши всеки един от проблемите му и отделяше, по-точно виждаше мястото на вестника в този процес. Тук вече като че ли навлизам и към въпроса за целта на в. „Рудозем”. Гиневски  държеше да присъствам на ежедневната оперативка на техния актив всяка сутрин в 8 - за да си набелязвам теми и да съм в течение на проблемите, които се разискват там. И понеже живеех в Устово, всяка сутрин ставах в 6, за да хвана рейса за Рудозем на кръстовището в Райково. А когато се случваше да го изпусна – тръгвах пеша на стоп и по пътя все нещо ме качваше и докарваше в града... Но Гиневски също така нареди на кмета Костадинов, когато има проблем с някакви външни институции, да ме взема и мен, като главния редактор, който ще даде гласност на проблема от срещата с разни фактори - строителни босове в Смолян и пр. И на срещите винаги включвах едно малко магнетофонче, за да записвам разговорите. Което респектираше събеседниците и това имаше ефект - заради присъствието на вестникар по тези срещи, се гледаше вече с друго око на самата община и нейното ръководство като партньор.

Още малко ако се спрем на целта на едно провинциално издание, да кажем, че тя до голяма степен се определя и от самия главен редактор, от неговата подготвеност и култура – каква насока и какво съдържание ще даде самият той на вестника, защото главният разпределя задачи и теми на колегите, с които работи. При мен по това време бяха Димитър Сарандалиев и Райчо Великински, и двамата от Смолян, а по-късно и местния учител Ицо Андреев. Друг учител по литература тук – Кольо Бояджиев, много искаше да започне във вестника, но партията не даваше и дума да се издума за него, недолюбваха го за нещо от миналото на рода му...

От самото начало аз държах вестникът ни да е остър, много-много да не си поплюва с разните местни фактори, когато пренебрегват болки на хората, когато не желаят да видят проблемите им, още повече – когато ги загърбват. Затова не мина много време и някои общински дерибеи и другарки пропищяха, донасяха ме на Първия за какво ли не, той обаче им казваше най-често разберете се с Ушев, напишете отговор във вестника, дайте опровержение... Което нито веднъж не се случи, разбира се, но вече усещах твърде осезаемо, че аз не съм техния човек, още повече че и Първия стои зад него. Стана така, че кметът и неговата дясна ръка, Калоферов се казваше, вече не ме поздравяваха, нещо повече – на един празник на вестника отказаха да присъстват, макар все пак тържеството да го организираше Гиневски. Но те си измислиха някакъв семеен празник и с жените си бяха в същия ресторант, на съседни маси, но не дойдоха да поздравят нашето събиране. А всичко се свеждаше до това, че в рубриката „Колонка на читателя” дадохме думата на хората, които свободно изказваха проблемите си, и които, естествено, опираха до кмета и строителния отдел на Калоферов. Който беше типичен, при това надут, бюрократ. Имаше и един случай с директора на промкомбината Войводов – негови работници споделиха пред нас колко са ощетени в заплащането, изнесохме го с факти, но директорът веднага търчи при Гиневски – не, лъжа било. Стигна се до проверка от страна на профсъюзите, председател беше един много симпатичен и културен човек – Стоянов, който потвърди тези проблеми и на хората им изплатиха със задна дата всичките пари... И така с почти всеки брой. Но не се отказахме от тази линия на вестника. Та това е горе-долу с „целта” му.

Колкото до това защо в Рудозем може, а в Златоград не може да има вестник – ами защото исках да направим вестник в Златоград може би твърде рано, още докато работех в съвета за култура там след връщането ми от университета. А това е някъде към края на 1982, началото на `83-а година. Когато дори и т. нар. „преустройство” е още твърде далече - то щеше да започне след още цяла петилетка. На личното ми писмо до ОК на БКП в Смолян с мотиви за откриване на вестник, получих отговор в едно изречение – не можем да разрешим такъв в Златоград, защото имаме окръжен партиен орган, който покрива територията на целия окръг... А от местния партиен комитет в Златоград пък не искаха и да чуят - не само защото знаеха консервативната позиция на Смолян, но и откровено си го казваха: „Таралеж в гащи не ни трябва”. И без това по същото време бяха пропищяли от мои критични статии за състоянието на културата в Златоград, които публикувах в столични вестници като „Народна култура” и „Работническо дело”, включваха ме с изказвания и по БНР, дори пишех писма до тях. От Партията в Смолян непрекъснато им търсеха сметка за изнасяните проблеми, а първият ни секретар Любомир Мемов се беше заканил, че „ще ме изсели от града”... Затова не можеше да стане вестник в Златоград – заради местни и окръжни „контри”. Само пет години по-късно, обаче, обстановката в страната бе друга и един енергичен и напредничав човек като Гиневски не можеше да не се възползва от това.

От това се възползваха, разбира се, и самите златоградчани, които само година след вас вече бяха узрели за идеята, още повече – бях ги абонирал служебно и получаваха рудоземския вестник. И се чувстваха малко гузни, да не кажа „прецакани” - че техен кадър прави вестник някъде, а ние в Златоград, видите ли, спим. И един ден пристигнаха в Рудозем на разговор с Гиневски и Костадинов, кмета – почти цялото партийно и общинско ръководство на Златоград дойде в Рудозем и после научих, че на Костадинов му е олекнало и веднага казал, че нямат против да ме освободят... След това – по някакво искане, не помня какво беше, което бях поставил писмено пред кмета на общината, завършвах писмото с нещо такова: „...Ако молбата ми по този проблем не бъде удовлетворена, нека настоящото писмо да се счита за оставката ми като главен редактор на вестник „Рудозем”. Още на другия ден Костадинов ме среща в коридора на съвета и казва разписана ти е оставката, мини да си оформиш документите...

Партията влияеше ли по някакъв начин върху материалите, над които работихте? Имахте ли цензура?

- Това беше интересното в моя случай – още с поканата от страна на Христо Гиневски той ясно и категорично ми заяви, че цензура над вестника няма да има, пълно доверие ми гласува, защото ме познава от работата ми в смолянския вестник. Това е просто един късмет – да попаднеш на един такъв човек, отговорен фактор за цяла една община, който ти заявява да работиш спокойно, аз съм с тебе... С едно голямо предупреждение обаче – не трябва да правиш големи политически грешки.

Сега, какво е „голяма политическа грешка” в онова еднопартийно време и с оня Член 1 от Конституцията за ръководната роля на Партията, е дълъг и може би досаден разговор. Но бе ясно за всеки журналист тогава, че при сериозни гафове по „линията” на Партията, веднага гори както журналиста, така и самия партиен секретар, в случая Гиневски. Затова, при цялата ми дадена свобода по списването, онази граница, наричана и „вътрешна цензура”, не можеше да се прекрачва. Пък и над „главата” на вестника все още стоеше задължителния за целия български печат лозунг за пролетариите от всички страни, които трябва да се „съединяват”... А и все пак, идвам в Рудозем не да правя революции, а да си вадя хляба. Но да бъда колкото се може по-близо и честен с хората и проблемите им. И така да им бъда полезен с един вид публична защита пред партийната и чиновническа система. Което и днес смятам за една нормална вестникарска и човешка позиция.

По въпроса за „политическите грешки” се сещам и за един доста фрапиращ случай от работата ми в Рудозем, който достигна до самия партиен „връх” в областния партиен комитет в Пловдив. Оттам беше препратена жалба, получена от „съвестен гражданин”, естествено анонимен, по която местния партиен комитет в Рудозем се беше разтревожил, защото трябваше да дава отговор за публикация във вестник, за който отговаря. В смисъл – как може да допуснете такова нещо във ваше издание, че чак граждани писма до нас да пишат! Ставаше въпрос за публикувана карикатура по актуална обществена ситуация тогава – преустройството, по модела на провеждащата се съветска „перестройка”. Рисунката представляваше митичния Сизиф, който буташе към върха своя огромен камък, на който пишеше „преустройство”. Пред този „камък” обаче имаше бюро, на което един чиновник спи... Идеята, разбира се, беше за безсмислието на извършващото се в момента в обществото ни, което според възмутения „гражданин” редакцията на вестника бойкотирала, а с това - и партийната линия. (Друг въпрос е, че малко по-късно „гражданинът” се оказа вътрешен, редакционен човек, с когото имах служебни проблеми по списване на вестника). Така или иначе – отговор трябваше да се пише. И го написах, при това не с наведена глава, извинително и съжалително за случилото се, а доста настъпателно аргументирано, на цели три страници. В които защитих публикацията, в смисъл, че с нея не само подкрепяме преустройството, но критикуваме истинските бойкотиращи го. Защото процесът се спъва и забавя от нереформираната система, поставяща обществото ни в образа на Сизиф... Като го прочете, Гиневски каза: „Много добре, пращаме го, дай го на Кехайов (дано не бъркам фамилията, става въпрос за тогавашния секретар на БКП-то в общината, нисък човек, с черни мустаци) да го подготви”. И така излезнахме с достойнство от случая. Сега дори съжалявам, че нямам екземпляр от този си отговор, който би бил добро пособие за днешните млади журналисти – как може да се държиш достойно дори и в една тоталитарна система...

Имаше и една жена от културата в общината, Андреева - бяха ми я сложили в редакционния съвет, искаше да чете предварително какво ще излиза. Намерих начин да й кажа нещо такова: другарко, нещо си се объркала, за това си има журналисти, нямате работа във вестника, освен да го рекламирате из трудовите колективи и да си пишете справките до партията... Намрази ме страшно, бълваше по разни събрания срещу мен пред разни началства, непрекъснато. По-късно, вече в Златоград, от писмо на Комисията по досиетата разбрах, че по същото време съм бил обект за следене и „разработван” от комунистическата държавна сигурност (ДС), „по линията на антидържавна пропаганда”...

Кое беше най-впечатляващото събитие, за което сте писали, докато Вие сте главен редактор?

- Едно такова впечатляващо политическо събитие, например, беше посрещането на Дипломатическия корпус, който от Смолян дойде и в Рудозем. Беше достатъчно помпозно и отговорно за редакцията, за да се запомни. Ръководеше го обаче не Живков, а несменяемият шеф на „присъдружната” на БКП партия БЗНС - Петър Танчев. Посрещнати с хляб и съл на площада, делегацията обиколи центъра, отиде и във фабриката, а целия град бе изкаран и строен като в шпалир и скандираше точно определени лозунги... Това обаче бе „събитие”, за което тогава се пишеше достатъчно клиширано и стандартно, а значи безинтересно. По-интересно за мен беше това, че и аз, като местния вестникар, трябваше да участвам в шпалира с дипломатите! И явно по някое време съм се сторил бая подозрителен за цивилната охрана, защото един ме дръпна в страни и ме пита кой съм и защо съм тук. Казах, че съм местен журналист, но като ми поиска документ, нямах, а той – махай се... Разгеле, до нас мина шефът на обогатителната фабрика Стефан Шукеров, който ми беше добър приятел, разбра какво става, дойде при нас и казва: „Да, това е нашият главен редактор, трябва да е тук и да пише за корпуса!” И горилата ме остави да си правя записите на великите им речи...

Но това го приемете откъм веселата част, друго е по-важно за вестника, а именно как ще се обогати той така, че да е хем интересен и полезен за хората, хем да има нещо стойностно като визия и съдържание, с което да остане - като издание, пречупило поне донякъде тогавашната комунистическа схоластика в журналистиката. И сега спокойно мога да кажа, че донякъде сме успели. С какво?

Започнахме историческа рубрика за материали, свързани с културата и миналото на този край, така че ако днес някой започне да пише история на града, трябва да се зарови в текстовете на в. „Рудозем”. Привлякохме и спечелихме автори, специалисти в своята област, които пишеха за традиционната местна нематериална култура, за писмените исторически извори за района, за особеностите на местния говор, с имена като Таня Марева, Тодор Пейков, като Тасо Примо – за миналото на Рудоземска община, като  Владимир Примовски – за историята на транспортните връзки тук. Дадохме думата на възрастни рудоземчани да говорят за историята на района, така както те го познават. Привлякох големия художник Здравко Палазов да прави специално рисунки за почти всеки празник, илюстрираше поетичните кътове във вестника, дадохме път на талантливия млад карикатурист Стефан Гегов, който очароваше читателите с остроумието си от специалната ни страница за сатира, която кръстихме „Коприва”, списвана лично от журналист като Михаил Кулишев от Смолян. Откривахме местни талантливи автори като поетите Петър Дидов, Миглена Георгиева, Христо Андреев, който пишеше нелоши разкази тогава, а писателят Георги Петканов ни подготвяше интересни исторически сведения за околностите на Рудозем, сред които Кичика, Рим папа и др., за които чувах за първи път. И наистина ви казвам, че без публикациите в този вестник не може да мине едно бъдещо изследване на Рудоземската история и култура. Помня че наш материал със заглавие „Ще писнат ли гайдите в Чепинци”, предизвика закупуване на гайди от общината за читалищата, отвори се кръжок по гайда. И те наистина взеха, че писнаха! Помня прекрасния певец на родопски песни Васил Каракехайов, който имаше една трогателна история за напускането му на Родопския ансамбъл и озовал се в Рудозем... Мога още много да ви говоря и да давам примери, защото работехме вдъхновено и с голямо желание, почти като откриватели на един нов за нас родопски регион, много, много български по дух и култура. И това са всъщност „събитията” за мен и вестника, кайто списвах твърде кратко, за съжаление...

С какво е свързан най-мрачният Ви спомен от Рудозем?

- Чак мрачен не, но имам един тъжен момент, който тогава помрачи отношенията ми с колежката Росица Примовска, която много уважавам. И за който много съжалявам и до днес, защото така позволих тя да се усъмни в добрите ми чувства към нея. Казах ви, че тя бе първият редактор на вестника и от една от „колонките на читателя” тя се е почувствала засегната, и може би основателно - мой сътрудник е задал въпрос на читател от града вижда ли разлика от началото на вестника и какъвто е сега, а отговорът бил как началните броеве нямали критичност, а сега, ето на – са по-солени. Моя е грешката, че допуснах да се отпечата нещо подобно и така да се стигне до един неприятен момент на колегиална основа. И макар че съм й се извинявал за това, бих искал да го направя пак и с това интервю. Но това е „мрачен спомен” от работата ми, а не от града. От който нямам никакви мрачини, защото не смятам за такива служебните ми отношения с някои от управниците тогава. Ще ви споделя обаче един почти комичен от днешна гледна точка случай, но който тогава съвсем не беше такъв.

Моя колежка от Пловдив ми беше на гости и аз веднага използвах случая да й дам задача – така и така е дошла, поне да напише нещо за вестника. И я пратих да пише за с. Елховец. Каква беше „трагедията”, когато след излизането на броя, в самото заглавие на първа страница, вместо Елховец, селото бе записано с името...Калековец! Ех, че беше тюхкане в партийния комитет, Андреева също използва случая като добре дошъл, за да продължи да съска срещу вестника... И сега - какво да правим с броя... Но тъй като по съдържание беше достатъчно интересен и добър, решихме една бригада от момичета да седне и да поправи на ръка сгрешеното име с истинското му. И така пак отиде при читателите, които го приеха не толкова трагично, както общинския „апарат”.

Имате ли спомен от реакцията на обществото в Рудозем след първата Ви статия?

- За някои от обществените реакции вече говорих, но за тава как се е приемал вестника от хората на Рудозем написа в своя статия самият Христо Гиневски преди време, по повод 25-годишния юбилей на „Златоградски вестник”. В нея той ми припомня и на мен самия неща, които съм позабравил, но те са достатъчно показателни, защото ги помни и споделя тогавашния „управник” на община Рудозем. Ето малка част от статията на Гиневски: „Много се коментираше неговият първи материал като главен редактор, под заглавие „Самочувствието и нямането” - една критична статия за търговията в общината, която контрастираше с качествения миньорски труд. Миньорите дават много, а в магазините получават малко. Статията предизвика сериозен отглас - от пълно одобрение до пълно отрицание. Ръководствата на търговските организации идваха да протестират срещу тази публикация, срещу нейния автор. Но повечето я одобряваха, получи моята и на общинското ръководство подкрепа...” Изкушавам се за още един цитат от нея и приключваме с този въпрос:

„..В този материал съзрях намерението на Ушев да не бъде безгласен наблюдател, а коригиращ и критичен автор. Този стил, тази позиция той я отстояваше през цялото време, докато беше във вестника. Това не се нравеше на всички, но благодарение на тази позиция в. „Рудозем” набираше сила, увеличаваше читателите си. А това е безпристрастната оценка на хората за вестника, за неговия главен редактор...”

В. „Рудозем” безспорно е бил школа за Вас? На какво Ви научи?

- Всеки период от живота на човек е един учебен „терен” за него, в който влага нещо от себе си, научава много от хората, с които общува. В Рудозем за първи път имах отговорности, които ми помогнаха да погледна и към мен самия, да науча нещо и за себе си – какво искам да направя и как да стане то така, че да има смисъл и за други хора. Защото само тогава идва смисъла от дейността ти и за теб самия. Замислях се дали въобще мога да направя нещо, което да не е ефимерно, само за текущия ден.

Тогава исках да покажа на хората, че в този живот може и да не се страхуваш, можеш да проявиш характер и без да бъдеш някакъв перко, който се зъби наляво и надясно. На властващите пък до последния ден – и с текстовете, и с поведението си казвах, че трябва да уважават хората, защото те на са им слуги; а вестникът е институция, която не им е подвластна, не е цехче или отделче към техните чиновнически кабинети, а може да бъде самостоятелен. И не само да изразява собствена позиция, но и да формира такава сред гражданството, колкото и да не беше привично и присъщо това през онези комунистически години. Защото „урокът” е, че в Рудозем наблюдавах един модел на разпадащата се тогава България – едно гнездо на скупчили се около питата с мед безделници по кабинетите, а от другата страна, обикновените рудоземчани, едни прекрасни, отрудени българи, на които им бе писнало от демагогия и фалш. А когато влизаха в магазините, можеха да намерат там най-много вмирисани кренвирши, плувнали в мас консерви с русенско варено или пастет от рога и копита. Крах и мизерия за хора, които не заслужаваха такъв живот и такава държава. И изведнъж в града им идва един Гиневски, който им казва, че повече не може така, и о, Боже, води със себе си някакъв Ушев, който си позволява да ни дава акъл, подценява нашия актив, критикува нашите превъзходни кадри, взема страната на онези, които идват всеки ден да ни поставят разни проблеми и ни притесняват...

Може би това е, на което ме научи работата ми в Рудозем, когато макар и лутайки се, тъй като за първи път нямах началник над главата си, прокарвах пътеката, по която вървях - всъщност към себе си и за това кой съм...

Има ли някой от екипа, с когото и до днес поддържате приятелски отношения?

- С колегите от Смолян, които споменах, отдавна не се виждаме - едно защото се отдалечих още от тях като заминах за Златоград; но и друго, че те не продължиха в журналистическия занаят след това и нямаше как да имаме пресечни точки. Ицо Андреев пък се изселил в Пловдив, там е станал учител и само веднъж ми беше на гости в Златоград преди десетина години. Това беше екипа, други назначавани в редакцията нямах. 

В края на ноември 1989 г. вече потегляте към родния Златоград - с какви чувства напуснахте Рудозем?  

- Днес съм изумен да разбера, че издадените броеве на вестника, тяхно течение, не се съхраняват в местните библиотеки, в общинската администрация, която все пак имаше отдел за култура. (Пак да кажа, че отделът за култура в общината се ръководеше от жена, която органически мразеше вестника. И се отнасяше лицемерно към мен, смяташе за свой дълг да се мазни на всякави началници на по-висок пост от нея. Но към тези по-ниско – отвратително високомерие. Така че нищо чудно да се е погрижила да не остане и брой от вестника в общината.) Много е жалко, че течение на вестника може да се намери само в Смолян, след като аз лично заделях и складирах в шкафовете на стенната библиотека в редакцията, която се намираше в Профсъюзния дом, по доста копия от всеки брой. Десетки, да не кажа стотина, са материалите, които и днес могат да се ползват от ученици, от по-любознателните за историята на града граждани, от студентите рудоземчани в различните университети на страната...

Това днес ме натъжава, макар тогава, при напускането ми, да се направи едно весело изпращане, имаше и слова, разбира се, от които си спомням края на казаното от Петър Дидов. Каквото и да се говори из града, каза тогава той, аз съм сигурен, че Ефим правеше един честен вестник, правеше го отговорно и със сърце, за което аз го поздравявам...

Изпращането беше весело, до късно и останах да пренощувам...на дивана в редакцията. На другия ден си направихме една обща снимка с приятелите, които бяха дошли, може би десетина души, и на нея се вижда колко съм несресан и недоспал. Там са и Федя, и Юри, които ми сътрудничеха по спортни теми, добри приятели, там е и едно весело момиче, Златка се казваше, както и нейните колежки от библиотеката, беше и Стоянов от профсъюзите.

Е, имаше и едно красиво момиче в Рудозем, чисто като невен, в което почти се бях влюбил. Която обаче бе решила друго за себе си, семейството й беше от партийния „хай-лайф”, купиха й апартамент в Пловдив и замина да живее там...

По-късно разбрах, че и Петър Дидов си е заминал за Хисаря, също близък приятел. Надявам се всички, които съм споменал в този разговор, да са живи и здрави. И всички са добре дошли по всяко време в Златоград.

***