Реквием за нашата памет. 20 години от гибелта на Свилен Пътов

Вече две десетилетия не е на този свят. Щеше да е надхвърлил седемдесетте, ако беше доживял. Но не би.

Преходът го погълна. Българският преход към демокрация – тази многоуста, многоглава ламя. Беше един от първите примери за това, че няма дадена даром свобода, че истинската свобода се плаща с кръв.

Примерите, които не забелязахме. Кръвта, която подминахме, гледайки гузно встрани. Един от гласовете – слабите, дрезгави гласове на истинската свобода, които не чухме, заслушани в сладките приказки за националното съгласие и безкръвния преход.

Преход – към какво? Това е нещото, за което неговият отвъден глас сега пита. Пита нас. Пита заедно с гласа на още много други такива – забравени, отхвърлени, изгубени по пътищата на България към нищото. Към нищетата на духа, към разнищването на смисъла. Винаги страшните пътища на България...

Свилен го убиха, когато свободата ни изглеждаше толкова близка, толкова лесно достижима. Само на крачка по пътя ни – само на една прегръдка разстояние. Беше време на въодушевления, на дишане с пълни гърди. Вярвахме – да, тогава наистина вярвахме, че България ще се превърне в нормална държава. Вярвахме, че макар и даром получена, свободата е вече наше неотменимо право. Слепи наивници сме били.

Свилен го убиха на 15 септември 1992 година. Официалната версия, разбира се, беше катастрофа. Само по една случайност Георги Едрев – човекът, който отне живота му, се оказа бивш служител на МВР, изкарал курсове по външно разузнаване – включително и за това как да предизвиква катастрофи. Беше предизвикал много такива през живота си – без да получи присъда за нито една от тях. И в този случай присъдата не беше съответна на деянието му – получи четири години затвор за “убийство по непредпазливост”.

Непредпазливост ли?!Не, това беше убийство от предпазливост. С него задкулисните отци на българския преход пазеха своята тайна власт. Защото тогава Свилен Капсъзов беше единственият реален конкурент на Ахмед Доган в Движението за права и свободи. Беше поет, журналист, интелектуалец, дисидент и борец за човешки права отпреди 10 ноември 1989-а; беше най-популярният сред помашката общност депутат; знаеха го като честен и корав човек, внушаващ доверие. Живееше в истината, а не в лъжата. Беше от хората, които публично се обявиха срещу възродителния процес, беше многократно уволняван и преследван за възгледите си – и имаше ореола на реален борец за права и свободи.

И точно той беше човекът, който засегна най-горещата тема в ДПС – сътрудничеството с ДС. Според свидетелствата на бивши депутати от движението, по време на заседание на ръководството на партията Капсъзов заявил, че досиетата на ръководителите на ДПС трябва да бъдат отворени и прочетени. Обърнал към Доган с думите: “Какво ще правим с досиетата, господин председател?”

Доган бил принуден да поиска отлагане на дебатите по този въпрос – с аргумента, че сега не му е времето – предвид изострените отношения между ДПС и СДС – в този момент все още коалиционни партньори.

Към този момент за никого не бяха тайна добрите отношения между Свилен Капсъзов и лидерите на СДС. Бихме могли да предположим, че ако беше останал жив – предвид влиянието, което имаше – ДПС нямаше толкова бързо да се окаже маша в ръцете на ченгета и бивши “възродители”. Нямаше да се изгради като безогледен политически брокер, който търгува с гласовете на верния си електорат. Очевидно подобна хипотеза е накарала кукловодите на българския преход да направят нужното по старата изпитана формула: няма го човекът – няма и проблем.

Радой Ралин, който беше близък приятел на Свилен, свидетелства, че той е получавал заплахи и е предполагал, че може да бъде ликвидиран. Скандалния прецедент с тази смърт на народен представител предизвика създаването на специална парламентарна комисия – в която депутатите от ДПС участваха само проформа – без да проявят никаква активност. В крайна сметка комисията реши, че следстието може да допусне и втора версия – за предумишлено убийство. Следствието, разбира се, не благоволи да го направи. И случаят беше заметен, политиците го забравиха. Помаците се оказаха с по-дълга памет – и дълго време отказваха да гласуват за ДПС.

Настанаха бурни времена – и по-точно тези, които предопределиха извратената история на българския преход. Буквално дни след смъртта на Свилен започна добре координираната акция за свалянето на правителството на Филип Димитров. Участваха – рамо до рамо – тайните служби, начело с Бригадир Аспарухов, президентът Желю Желев, неговият придворен генерал и тогавашен водач на петата колона ген. Стоян Андреев, купените (с пари на Мултигруп) “сини мравки” сред депутатите на СДС и... ДПС, разбира се. Оттам всъщност почна всичко. От един есенен следобед, в който Доган излезе подпийнал от кабинета на Желю Желев, обяви “ляв завой” и се закани, че ще раздава сини шутове.

И с това тъпченето на място започна. Последва правителството на Беров, по време на което контрабандата стана официална политика, групировките натрупаха мускули, а ченгетата в банковата система разроиха кухите си банки. Последва банковата катастрофа, в която всички българи изгубиха спестяванията си, а заплатите бяха с равностойност десетина долара. И така – чак до 1997 г. Седем пропилени години, след които останахме да дишаме прахта на другите страни от бившия източен блок, гражданското общество беше удушено в зародиш, а политическото девалвира до панаирджийско чучело. И вече никой в нищо не вярва – и никой не иска да остава тук – в България.

Нещо забравихме по пътя. Забравихме тези, чиято пролята кръв ни предупреждаваше. Забравихме Свилен Капсъзов. Забравихме и неговия адаш – журналистът Свилен Пътов, с който работих по книгата за родните комунистически концлагери – а някаква кола го размаза тъкмо когато разследваше големите Луканови далавери в зората на прехода. Забравихме Красимир Чернев – депутатът от СДС, който загина по същото време и по същия начин, както Свилен. Забравихме още толкова други, прекършени от вършачката на времето.

Те не са ни забравили обаче. Ако погледнете нагоре и се вслушате внимателно, може би ще ги чуете – те пеят. Реквием за нашата памет пеят те. Псалм за изгубената българска невинност. Последно упокой над затъващата в мъглите, безпътиците и забравите си България.

Едвин Сугарев