Легенда за "Кичика", която може би не знаехте!

Всеки един, който по една или друга причина е трябвало да открие информация за населеното място- архиви или записани легенди и предания за определени местности, със сигурност се е сблъсквал с трудности. Независимо дали информацията е била нужна за курсова работа, или в случаите, когато хора от други краища на страната зададат въпроса "Защо това място се нарича така?", обикновено отговорите се откриват с цената на големи усилия.

Но в последно време, в тази забулена в тъмнина тема, като че ли проблясва лъч надежда. И тази надежда носи името ЧИТАЛИЩЕ.

Посещението на някои от местните читалища в последните месеци показва, че там наистина кипи просветителска дейност. Хората, които работят там, са наясно колко малко информация има и са разбрали, че единственият начин за запазването на местния фолклор е чрез регистрирането на песни, легенди, разкази за селата и местностите, които могат да научат само от най-възрастните жители.  Така именно се поставя началото, за да се съхрани историята.

Последното читалище, което посетихме, беше "Кичика". Когато стигнахме до темата за легендите за намиращите се наблизо природни забележителности, председателят на читалището сподели една изключителна легенда за "Кичика", разказана от нейният сладкодумен дядо преди години.
 

Легенда за "Кичика"

      Един богаташ от Беломорието се е заселил в познатата на всички днес местност през една ранна пролет, искайки да избяга от горещините. Той търсил подходящо място с чист въздух, който да излекува дробовете на болното дете, което водил със себе си.  Имал и голямо стадо овце. Избрал днешната местност "Кичика" и се заселил там.  Построил мандра и наел овчар, който да се грижи за стадото му. Овчарят обаче имал дъщеря, която отвел високо в планината със себе си. Момичето се казвало Кичика. Тя не излизала през деня- само късно вечер се показвала навън, когато на лунна светлина ресала дългите си коси.
      Една вечер болният син решил да се качи до мандрата да нагледа стадото, когато станал свидетел на прекрасната гледка- още от пръв поглед се влючил в момичето. След като казал на баща си, богаташът трябвало да угоди на детето си и затова поискал дъщерята на овчаря за своя снаха.

      Бащата на момичето не бил съгласен- той се страхувал, че ако я даде- никога повече няма да я види, защото те ще я заведат в Беломорието. Тя не била единственото му дете- той имал и двама синове, но тя била единственото момиче и му била много скъпа. Притеснявало го и това, че може би богаташите няма да я уважават достатъчно, тъй като тя произлиза от бедно семейство. Затова не се съгласил.

     Но момичето също се влюбило в гръцкия младеж и решило да избяга от баща си и против волята му да се омъжи за момъка. Тя побегнала, но братята й разбрали за намеренията й и я подгонили. Кичика разбрала в каква безизходица се намира и видяла единствен изход в отвесната скала, която се изпречила на пътя й. Тя ронела горещи сълзи по пътя си, заради близкия край, който я очаква.

     Когато братята й разбрали за намеренията, се сковали от ужас. Ядосаният баща също разбрал какво се случва и станал неволен свидетел на самоубийството на дъщеря си. От яд той проклел и трите си деца. Вследствие на проклятието двамата братя както стояли един до друг сковани, на секундата се превърнали в скали. И оттам двата големи камъка се наричат "Давама братя". А другият камък, който носи името "Главата", според легендата е овчарят, който гледал ужасната участ на децата си и се поболял от мъка.

След тази трагедия богатият грък се върнал в дома си- напуснал завинаги мястото. Той решил, че мястото вече е прокълнато и затова не взел нищо със себе си- заровил богатството си в една яма, оставил мандрата, хванал за ръка сина си и се върнали в родните земи.

Мястото запустяло напълно и оттам насетне се сдобило с името "Кичика".

Легендата разказва също, че сълзите, които ронела Кичика, се превърнали в бисери и потънали в земята. Млякото от овцете също потънало в земните недра и така се образувала рудата, на която е толкова богат районът.

Завършвайки своя разказ, председателят на читалището се усмихна, казвайки: "Не знам доколко е вярно, в миналото много хора са търсили злато там, но никой не открил нищо. Не знам доколко е вярна и историята, може би се е предавала през поколенията и така се е съхранила в народната памет. А може и да е измислена, да е приказка, с която бабите и дядовците да са искали да задържат вниманието ни и да им помагаме, вместо да ни гонят по цял ден и да нямат възможност да си свършат работата"...