Тежка среща с миналото в планината

Пътуваме из родопските барчинки и в подножието на едно селце пукаме гума. Приятелят ми остава да слага резервната, а през това време аз отивам да намеря изворче, от където да налея студена вода. Наоколо тежка суша мори природата... Реката е пресъхнала. Отправям поглед нагоре, където като копчета зашити стоят няколко къщички, закачени за зелената борова пелена.

Макар че е стръмно, аз се изкачвам със сетни сили, търсейки в отчаянието си все още непресъхнало изворче. Едра пот е избила на челото ми, но докато вдигна длан да я попия, тя вече се е изпарила. Лятото е в разгара си...
Под една орехова сянка забелязвам силует, който се е привел леко напред и не мърда. В този момент ме облива прилив на енергия, защото разбирам, че съм близо до нея- до водата, която ще утоли жаждата ми. Ускорявам крачка и след секунди съм там. Сякаш съм пред оазис. Мястото наистина е магично.

Когато чува приближаващите стъпки, човекът се обръща. Очите ни се срещат и аз виждам жена, в чийто поглед е запечатан един изстрадан живот. На вид тя изглежда над 80-годишна. Виждайки начинът, по който ме гледа, аз разбрам, че тази жена също е жадна, но нейната жажда е от друг вид- тя копнее за човешка реч. "Голяма жега"- едва успявам да пророня аз. "Тежко време, диньоса гори"-едва произнася тя.

След като й разказвам как съм попаднала там, тя попива всяка една моя дума и не ме пита нищо повече, само слуша музиката от човешкия говор. Аз на свой ред я питам на колко години е и кое време мисли, че е по-трудно- от нейната младост, или сега. Тя прехапва устни, вероятно спомените от миналото са много тежки, но след секунда преглъща горчилката и първо ми казва годините си. След като ги назовава, на свой ред аз прехапах устни. Тя каза 60, а изглеждаше поне 20 години по-възрастна. Останах безмълвна...

Жената каза, че не може да намери думи, с които да опише отминалото време, защото то е било много тежко. Не е имало с какво да се обличат, от стари парцали си правили дрехи. Още от малки ходили да пасат животните и за да не ходят боси по храсталаците, си правили обувки от папрат. Мълния запалила колибата им, всичко изгоряло, майка им се споминала не след дълго и тя и братята й останали на гърба на баща им. Той по цял ден по чуждите ниви, а децата по чуждите къщи да работят, да помагат на хората в името на една шепа царевица, или фасул, или за няколко картофа. След тежка въздишка, тя добавя как на 15 години се е оженила, без да се сеща от женене и от създаване на семейство.
Но с течение на времето свикнала с новия начин на живот, като работата се увеличавала, но времената не се променяли и всичко се случвало на цената на големи мъки. От тъмно до тъмно навън, а през нощта нижене на тютюн и правене на чеиз за децата от вълната на 4-те овце в двора.
Аз решавам да отклоня тежките спомени и казвам: "Е, поне месо сте имали!", а тя веднага отговаря: Сега има месо, а ние от Байрам на Байрам сме виждали... Сега има магазини и там има всичко... стига пари да имаш, а тогава нито стока имаше, нито пари... Каза, че пенсията, която получава, не е голяма, но е достатъчна, за да прави зимнина и да праща на децата в града, които са я изоставили, за да търсят работа, но попадат само на измамници, които ако единия месец им платят, то следващите два ги оставят без пари... 
В следващия момент се стряскам и се озовавам до колата- приятелят ми все още опитва да сложи резервната гума, и аз се чудя дали това наистина се е случило, или под влияние на жегата и маранята съм бълнувала?
...Отпускам се на седалката и в този момент ръката ми докосва студено шише с вода, пълно до половината...